— Уви, да!
— В провинцията ли?
— Не, госпожо.
— Значи в Париж?
— Да.
— В този апартамент?
— Не, госпожо, баща ми, барон Дьо Валоа, внук на крал Анри III, умря в нищета и глад.
— Невъзможно! — възкликнаха едновременно двете дами.
— И не тук — продължи Жана, — не в този беден кът, не в леглото си, а на мизерен одър! Моят баща почина редом с най-окаяните и най-страдащите. Почина в „Отел Дийо“25 в Париж.
Двете жени нададоха вик на изненада, който приличаше и на вик на ужас.
Жана, доволна от впечатлението, което произведе умението й да направлява историята и да я доведе до развръзката й, остана неподвижна, със сведени очи, с отпуснати ръце.
По-възрастната от двете дами я наблюдаваше със смесено чувство на любопитство и разбиране и като не виждаше в тази така чистосърдечна и така естествена болка нищо от онова, което е присъщо на шарлатанството и на простащината, отново заговори:
— Според това, което ми казвате, госпожо, вие сте преживели много беди и преди всичко смъртта на баща си…
— О! Ако ви разкажа живота си, госпожо, ще видите, че смъртта на баща ми не е от най-големите беди.
— Как, вие гледате на загубата на един баща като на незначително нещастие? — каза дамата, строго смръщвайки вежди.
— Да, госпожо, и изричайки това, аз говоря като изпълнена с обич дъщеря, защото баща ми, умирайки, се освободи от всички злини, които го обкръжаваха на тази земя и които продължават да обкръжават нещастната му фамилия. Следователно в мъката, която ми причини загубата му, аз изпитвам известна радост при мисълта, че баща ми е починал и че потомъкът на крале не е принуден да проси хляба си!
— Да проси хляба си!
— О! Казвам това, без да се срамувам, защото за униженията си не сме виновни нито баща ми, нито аз.
— Нима майка ви?
— Няма как! Със същата откровеност, с която току-що казах, че благодаря на Бога за смъртта на баща ми, аз се оплаквам Господу за това, че остави майка ми да живее.
Двете жени се спогледаха почти треперещи от тези странни думи.
— Госпожо, би ли било неделикатно, ако ви помолим да ни разкажете по-подробно за злата си участ? — попита по-възрастната.
— Неделикатно би било от моя страна, госпожо, защото бих изморила слуха ви с повест за страдания, които могат да ви бъдат само безразлични.
— Слушам, госпожо — каза величествено по-възрастната от двете дами, а придружителката й в същия момент я погледна в знак на съгласие.
Самата госпожа Дьо ла Мот наистина бе поразена от повелителния тон на този глас и гледаше учудено дамата.
— И тъй, слушам — повтори последната с по-мек глас, — ако бихте пожелали да ми окажете добрината да говорите.
Обхваната от неприятна тръпка, несъмнено причинена от студа, гостенката раздвижи крака, при което се подхлъзна върху мокрите плочи. Тогава по-младата избута нещо като килимче, което се намираше под нейния фотьойл — това беше причина за осъдителен поглед от страна на другата.
— Запазете килимчето за себе си, сестро, вие сте по-крехка от мен.
— Извинете, госпожо — каза графиня Дьо ла Мот, — дълбоко съжалявам, че студът ви пронизва, но дървата поскъпнаха с още шест ливри, което прави седемдесет ливри за два кубика, а моите запаси свършиха преди осем дни.
— Казахте, госпожо, че сте била нещастна, че имате майка — подхвана по-възрастната.
— Да, разбирам, подобно богохулство трябва да бъде обяснено, нали, госпожо? — каза Жана. — Ето впрочем обяснението, след като го желаете.
Събеседницата на графинята кимна утвърдително с глава.
— Вече имах честта да ви кажа, че баща ми бе приел един неравен брак.
— Да, като се оженил за портиерката си.
— И тъй, Мари-Жозел, вместо вовеки да бъде горда и признателна за честта, която й е била оказана, започнала да разорява баща ми, нещо, което впрочем не е било трудно. Задоволявала алчните си желания, като харчела малкото, което притежавал съпругът й. После го принудила да продаде всичко до последната педя земя, убедила го да отиде в Париж, за да претендира за правата си за възстановяване на фамилното си име. Не е било трудно баща ми да се поблазни, а може би е вярвал в справедливостта на краля. Като превърна в пари малкото, което притежаваше, той пристигна тук. Освен мен баща ми имаше още една дъщеря и един син. Синът, нещастен като мен, вегетираше с най-нисък чин в армията. Дъщерята, бедната ми сестра, в навечерието на заминаването на баща ми за Париж бе изоставена пред къщата на един фермер, неин кръстник. Това пътуване изчерпи малкото пари, които ни бяха останали. Баща ми се изтощи в безполезни и безплодни искания. Почти не се появяваше вкъщи: където носеше мизерия, намираше мизерия. В негово отсъствие майка ми, на която беше необходима жертва, се ожесточаваше против мен. Тя започна да ми натяква за това, което изяждах на нашата бедна трапеза. Започнах да ям само по малко хляб или дори съвсем да не се храня, но претексти за наказания съвсем не липсваха на майка ми. И най-малката грешка, която би накарала друга майка да се усмихне, караше моята да ме бие. Съседи, като мислеха, че ми правят услуга, разкриваха на баща ми на какъв тормоз ме подлага. Той се опита да ме защити пред майка ми, но съвсем не забелязваше, че с покровителството си към мен от определен момент превърна мъчителката ми във вечната жестока майка мащеха. Уви, аз не можех да му дам никакъв съвет, който да е в мой интерес, бях прекалено млада, още дете. Не си обяснявах нищо, понасях последствията, без да се старая да открия причините. Познах страданието, ето всичко. Баща ми се разболя и първоначално му се наложи да не напуска стаята, след това — леглото. Тогава ме изпъдиха от стаята на баща ми под претекст, че не съм могла да потискам вълнението си и присъствието ми го изморявало. Веднъж излязла от стаята, аз, както и преди, принадлежах на майка си. Тя ме караше да запаметя една фраза, като ме биеше до посиняване, после, когато научих наизуст тази унизителна фраза, която инстинктивно не исках да запомня, с очи, зачервени от плач, тя ме свличаше пред портата, на улицата, а оттам ме хвърляше на първия минувач с приятна външност — да му издекламирам този израз, ако не искам да бъда пребита до смърт.