— О, ужасно! Ужасно! — пошепна по-младата от двете жени.
— И каква беше тази фраза? — попита по-възрастната.
— Ето я — продължи Жана: — „Господине, имайте милост към едно малко сираче, което произхожда по права линия от Анри дьо Валоа.“
— Оо! Пфу! — възкликна по-възрастната от двете посетителки с изразяващ отвращение жест.
— А какъв беше ефектът на тази фраза върху онези, към които беше отправяна? — попита по-младата.
— Едни ме изслушваха и ме съжаляваха — отговори Жана. — Други се гневяха и ме заплашваха. А трети, още по-милосърдни и от първите, ме предупреждаваха, че произнасяйки подобни думи, се излагам на голяма опасност, ако достигнат до предубедени уши. Но аз не познавах друга опасност освен тази да не се подчиня на майка си. Изпитвах само един страх — този, че ще бъда бита.
— И какво се случи?
— Боже мой, госпожо, това, на което се надяваше майка ми! Аз отнасях малко пари вкъщи и за баща ми се отлагаше с няколко дни постъпването в ужасната болница.
Чертите на двете млади жени се сгърчиха, сълзи напираха в очите на по-младата.
— Накрая, госпожо, каквото и успокоение да носеше за баща ми това отвратително занимание, то ме разбунтува. Един ден, вместо да тичам след минувачите и да ги преследвам с моето привично слово, аз седнах до един стълб, където прекарах сломена част от деня. Вечерта се прибрах с празни ръце. Майка ми така ме би, че на следващия ден се разболях.
И стана така, че именно тогава баща ми, лишен от опора, бе принуден да отиде в „Отел Дийо“, където почина.
— О, ужасна история! — промърмориха двете жени.
— Но какво направихте след смъртта на баща си? — запита по-младата от двете посетителки.
— Господ се смили над мен. Месец след смъртта на нещастния ми баща майка ми замина с един войник, неин любовник, като ни изостави — брат ми и мен.
— Останали сте сирачета!
— Ах, госпожо, за разлика от другите ние бяхме много по-сиротни, докато имахме майка. Нас ни осинови всеобщото милосърдие. Но тъй като се отвращавахме да просим, ние търсехме милостиня само за да преживеем. Господ заповядва на своите създания да се стремят да живеят!
— Уви!
— Какво да ви кажа, госпожо? Един ден имах щастието да срещна една карета, която бавно изкачваше склона на предградието Сен Марсел, отзад стояха четирима лакеи, вътре седеше красива, все още млада жена. Протегнах към нея ръка. Тя ме разпита. Отговорът ми, името ми силно я изненадаха, а след това последва недоверието. Аз дадох адреса си и някои сведения. Още на следващия ден тя знаеше, че не съм излъгала. Тази жена осинови брат ми и мен. Настани брат ми в един полк, а мен ме остави в едно шивашко ателие. Така и двамата бяхме спасени от глад.
— Тази дама не е ли госпожа Буленвиер?
— Да, същата.
— Тя почина, мисля?
— Почина и смъртта й отново ме хвърли в пъкъла.
— Но съпругът й е още жив, той е богаташ.
— Съпругът й, госпожо! Та именно на него дължа всичките си страдания на девойка, така както дължа на майка ми детската си горест. Бях пораснала, може би се бях разхубавила. Той забеляза това, поиска отплата за благодеянията си, аз отказах. На туй отгоре госпожа Дьо Буленвиер умря и след нейната смърт се оказах по-изоставена, отколкото след смъртта на баща си, защото се видях разделена и от съпруга си, господин Дьо ла Мот, един смел и почтен воин, за когото ме бе омъжила. Ето това е моята история. Аз я съкратих — страданията винаги са подробности, които не трябва да се разказват на щастливите хора, пък били те и добродетелни, каквито, изглежда, сте вие, госпожи.