Дълго мълчание последва този последен епизод от историята на госпожа Дьо ла Мот. По-възрастната от двете дами го наруши първа:
— А съпругът ви какво прави?
— Съпругът ми служи в гарнизона в Бар сюр Об, в кралската стража, и от своя страна също чака по-добри времена.
— Но вие молили ли сте двореца?
— Разбира се.
— Правото ви да носите името на фамилията Валоа, доказано с документи, самото име трябва да е събудило симпатии?
— Не зная, госпожо, какви са чувствата, които фамилното ми име е трябвало да събуди, защото не получих отговор на нито една от молбите си.
— Все пак вие сте се срещали с министрите, с краля, с кралицата.
— С никого. Навсякъде напразни опити — възрази госпожа Дьо ла Мот.
— Обаче не можете да просите!
— Не, госпожо, отвикнах. Но…
— Но какво?
— Но бих могла да умра от глад като баща си.
— Нямате ли дете?
— Не, а съпругът ми от своя страна, като се остави да загине в служба на краля, поне ще намери славен край на теглото си.
— Съжалявам, че настоявам, госпожо, но можете ли във връзка с това да ни представите доказателства за родословието си?
Жана стана, порови в някакъв шкаф и извади оттам няколко документа, които показа на дамата.
Но тъй като искаше да се възползва от момента, когато дамата, за да разгледа документите, щеше да се приближи към светлината и по този начин да разкрие лицето си, Жана реши по-бързо да вдигне фитила на лампата, така че да засили двойно осветлението.
Но милосърдната дама стори така, сякаш светлината бе подразнила очите й — тя се обърна с гръб към лампата и следователно с гръб към Дьо ла Мот. В това положение внимателно прочете и прегледа документите един по един и каза:
— Но това са копия от актове, госпожо, не виждам нито един оригинален екземпляр.
— Първичните документи са оставени на сигурно място и аз бих ги представила…
— При важен случай, така ли? — усмихна се дамата.
— Разбира се, госпожо, при важен случай като този, който ми предостави честта да ви видя. Но документите, за които говорите, са толкова ценни за мен, че…
— Разбирам. Не можете да ги предоставите на първия срещнат.
— Ах, госпожо! — възкликна графинята, която най-после за миг зърна лицето на благодетелката си, лице, излъчващо достойнство и благородство. — Ах, госпожо, струва ми се, че за мен вие не сте случаен посетител.
Отвори сръчно друг шкаф, в който имаше тайно чекмедже. Извади оригиналите на доказателствените документи, грижливо прибрани в стар портфейл, украсен с герба на Дьо Валоа.
Дамата ги взе и след внимателна и веща проверка каза:
— Имате право, тези документи са напълно изрядни, съветвам ви непременно да ги представите на когото трябва.
— И според вас, госпожо, какво ще получа?
— Без каквото и да било съмнение, издръжка за себе си, повишаване на съпруга ви, господин Дьо ла Мот, стига и той да е така любезен.
— Моят съпруг е образец на честност, госпожо, и винаги е изпълнявал дълга си във войската.
— Това е достатъчно. — Милосърдната дама спусна качулката съвсем ниско над лицето си.
Госпожа Дьо ла Мот следеше с напрегнато безпокойство всяко нейно движение. Видя я да рови в джоба си, откъдето извади първо бродираната кърпичка, с която бе прикривала лицето си, докато се бе возила с шейната по булеварда.
След кърпичката последва фишек с диаметър един пус26 и три-четири пуса дължина.
Благодетелката остави този фишек върху скрина:
— Бюрото на „Бон йовър“ ме упълномощи, госпожо, да ви предам тази скромна помощ в очакване на нещо по-добро.
Госпожа Дьо ла Мот хвърли бегъл поглед към пакетчето и си помисли: „Пари. По три ливри. Трябва да има петдесет. Или дори сто. Нека да са сто и петдесет или може би триста, които ни падат от небето.“
Докато разсъждаваше така, двете жени бяха излезли в първата стая, където Клотилд дремеше върху стол до свещта, пламъкът на която пушеше в средата на разлято петно от стопена лой. Лютивата и противна миризма стисна за гърлото дамата, която бе оставила фишека върху скрина. Тя бързо пъхна ръка в джоба си и извади едно флаконче. При повикването на господарката си Клотилд се събуди и със сигурно движение хвана остатъка от свещта, след което я издигна като фар над тъмните стъпала въпреки възраженията на двете непознати, които свещта осветяваше, задушавайки ги.