Калиостро бе удържал на думата си и към Олива. От своя страна тя му беше всеотдайно вярна. Не пророни нито дума, която да злепостави покровителя си. Направи пагубно самопризнание единствено пред госпожа Дьо ла Мот и изложи откровено и необоримо невинното си участие в една измама, насочена според нея срещу един непознат благородник, когото й бяха посочили под името Луи.
Докато затворниците стояха в килиите и бяха разпитвани, Олива не видя своя скъп Бозир, но въпреки това той не я изостави напълно, и както ще видим, пазеше от своя любовник спомена, желан от Дидона94, когато казвала замечтано: „Ах, ако можех да видя да играе на коленете ми един малък Асканий95!“
През май 1786 година сред бедняците на стъпалата пред портала на катедралата „Сен Пол“, на улица „Сент Антоан“, чакаше един човек. Той беше неспокоен, запъхтян, гледаше, без да откъсне очи, към Бастилията. До него застана някакъв човек с дълга брада, един от германските слуги на Калиостро, този, когото Балзамо използваше като камерхер при тайнствените си приеми в старата къща на улица „Сен Клод“. Мъжът забеляза нетърпеливата възбуда на Бозир и тихичко му каза:
— Почакайте, почакайте, те ще дойдат.
— Аха! — извика неспокойният човек. — Това сте вие!
И тъй като „те ще дойдат“ явно не задоволяваше неспокойния човек, който продължаваше да ръкомаха невъздържано, германецът му каза на ухото:
— Господин Бозир, вдигате толкова шум, че полицията ще ни види… Моят господар ви е обещал вести, аз ги нося.
— Кажете ги, кажете ги, приятелю!
— По-тихо. Майката и детето са добре.
— Ох, ох! — възкликна Бозир в изблик на неописуема радост. — Значи е родила! Тя е спасена!
— Да, господине, но дръпнете се настрана, моля ви.
— Момиче ли е?
— Не, господине, момче.
— Толкова по-добре! Ох, приятелю, колко съм щастлив, колко съм щастлив! Предайте сърдечни благодарности на вашия господар. Кажете му, че животът ми, всичко, което имам, му принадлежи…
— Да, господин Бозир, да, щом го видя, ще му кажа.
— Приятелю, какво ми казвахте преди малко? Но я вземете тези два луидора.
— Господине, аз не приемам нищо освен от господаря си.
— А, извинете, не исках да ви обидя.
— Вярвам ви, господине. Но какво ми казвахте?
— Аха, питах ви защо преди малко извикахте: „Те ще дойдат.“ Кои ще дойдат, моля ви?
— Имах предвид хирурга на Бастилията и сестра Шопен, акушерка, които помагаха на госпожица Олива при раждането.
— Ще дойдат тук? Защо?
— За да кръстят детето.
— Значи ще видя детето си! — извика Бозир и заподскача като конвулсионер96. — Казвате, че след малко ще видя сина на Олива?
— Тук, след малко, но сдържайте се, умолявам ви, иначе двамата или тримата агенти на господин Дьо Кросън, които според мен се крият под дрипите на онези просяци, ще ви видят и ще се сетят, че нещо ви свързва със затворника в Бастилията. Ще се погубите и ще злепоставите господаря ми.
— О — извика Бозир с дълбоко уважение и признателност, — по-скоро ще умра, отколкото да пророня една сричка, която би навредила на благодетеля ми. Ще се задуша, ако трябва, ала нищо повече няма да кажа. Но те не идват!
— Търпение.
Бозир се приближи до германеца.
— Поне щастлива ли е там? — попита той и сключи ръце.
— Напълно щастлива — отговори другият. — Аха, ето иде един фиакър.
— Да, да.
— Спира се…
— Има нещо бяло, дантела…
— Дантелената кръщелна покривка на детето.
— Боже мой!
Когато видя акушерката, хирургът и един ключар на Бастилията — свидетелите в тази среща — да излизат от фиакъра, Бозир трябваше да се облегне на една колона, за да не залитне.
Тримата минаха покрай бедняците, които се размърдаха и замънкаха гъгниво жалките си молби.
Тогава, чудна работа, минаха кръстникът и кръстницата. Те отстраняваха тези нещастници, докато един непознат, плачейки от радост, им раздаваше дребни монети и екю. После малкото шествие влезе в църквата. Бозир се вмъкна след него и заедно със свещениците и любопитните богомолци се настани на най-хубавото място, където щеше да се извърши кръщелният обред. Свещеникът познаваше акушерката и хирурга, които няколко пъти вече бяха прибягвали до услугите му за подобни случаи. Той им направи лек приятелски поклон, съпроводен с усмивка. Бозир се поклони и се усмихна заедно със свещеника. Той взе перото си и започна да записва в регистъра обредните думи, които представляват регистрационния акт. Когато попита за личното и фамилното име на детето, хирургът каза:
— Зная само, че е момче.
Четири гръмогласни смяха подчертаха тази дума, но на Бозир те не се сториха твърде прилични.
95
Асканий — син на Еней, след падането на Троя отведен от баща си в Италия, където станал цар на Лавиний — бел.прев.