Но само четиринайсет съветници приеха напълно мнението на главния прокурор и в съда настъпи разцепление. Пристъпи се към последния разпит, почти безполезна процедура с такива обвиняеми, тъй като тя целеше да предизвика самопризнания преди присъдата, а не можеше да се иска нито мир, нито отдих от ожесточените противници, които се бореха отдавна. Те искаха не толкова собственото си оправдание, колкото осъждането на тяхната страна.
Според обичая обвиняемият трябваше да се яви пред съдиите, седнал на малка дървена скамейка, скромна, унизителна, срамна седалка, опозорена от досега на обвиняемите, които от тази скамейка бяха отишли на ешафода.
Точно там дойде да седне фалшификаторът Вилет, който със сълзи и молби поиска прошка. Той каза всичко, което беше известно, дума по дума, че е виновен за фалшификация, виновен в съучастие с Жана дьо ла Мот. Заяви, че покаянието му, угризението на съвестта му са вече за него мъчение, способно да обезоръжи съдиите.
Никой не се интересуваше за него, беше и изглеждаше чисто и просто един безчестник. Освободен от съда, той се върна просълзен в килията си в Консиержери.
След него на входа на залата се появи госпожа Дьо ла Мот, водеше я Фремен, секретарят на съда. Тя беше с наметалце, облечена с батистена риза, носеше боне от газ без панделка, вид бял газ закриваше лицето й, а косата й не беше напудрена. Жана направи силно впечатление на присъстващите. Преди малко бе положена на първото от отредените й оскърбления — накарали я бяха да мине през малката стълба като обикновените престъпници. Топлината в залата, шумът от разговорите, движението на главите, които се клатеха от всички страни, започнаха да я смущават, а очите й замигаха за миг, сякаш да свикне с блясъка на цялото множество.
Същият секретар, който я държеше за ръката, я заведе бързо до подсъдимата скамейка, разположена в средата на полукръглия подиум и подобна на оня малък зловещ блок, който наричат дръвник, когато се издига на ешафод вместо в заседателна зала.
Като видя седалката на позора, предназначена за нея, която се гордееше да се нарича Валоа, и да държи в ръцете си съдбата на една кралица на Франция, Жана дьо ла Мот пребледня, хвърли гневен поглед наоколо, сякаш да сплаши съдиите, които си позволяваха тази обида, но вместо състрадание срещна навред твърда воля и любопитство, тя потисна яростното си възмущение и седна, за да не помислят, че се строполява на подсъдимата скамейка.
При разпитите забелязаха, че тя забулва отговорите си в оная неяснота, от която враговете на кралицата можеха да извлекат повече полза, за да защитят мнението си. Жана не уточни нищо, само твърдеше, че е невинна, и принуди председателя да й отправи въпрос за съществуването на писмата, които според нея кардиналът писал на кралицата, и на писмата, които кралицата писала на кардинала.
Всичката отрова на змията се изля в отговора на този въпрос. Най-напред Жана заяви, че не желае да злепоставя кралицата, и добави, че никой по-добре от кардинала не може да отговори на въпроса.
— Поканете го — каза тя — да представи писмата или копия от тях, за да ги прочете и да задоволят вашето любопитство. Що се отнася до мен, не мога да твърдя дали писмата са писани от кардинала до кралицата, или са писани от кралицата до кардинала. Намирам едните за прекалено свободни и фамилиарни от страна на една кралица към поданик; намирам другите за прекалено непочтителни от поданик, предназначени за една кралица.
Дълбокото, ужасно мълчание, с което бе посрещната тази нападка, сигурно показа на Жана, че е вдъхнала само ужас у враговете си, страх у сподвижниците си, недоверие у безпристрастните съдии. Тя напусна подсъдимата скамейка единствено с приятната надежда, че кардиналът също ще седне като нея. Това отмъщение, така да се каже, й беше достатъчно. Когато се обърна да погледне за последен път скамейката на позора, на която принуждаваше Роан да седне след нея, тя не я видя вече, защото по нареждане на съда разсилните вече бяха я махнали и заменили с кресло. Яростно ръмжене се изтръгна от гърдите й, тя изскочи от залата и захапа свирепо ръцете си.
Мъчението й започваше. Кардиналът на свой ред се приближи бавно. Той току-що бе слязъл от каляска, голямата врата се бе отворила за него. Придружаваха го двама разсилни и двама секретари на съда. До него крачеше управителят на Бастилията.
При влизането му от скамейките в съда се разнесе продължителен шепот на съчувствие и уважение. Откликна му мощно ръкопляскане отвън. Народът поздравяваше обвиняемия и се застъпваше за него пред съдиите.