И тъй, госпожа Дьо ла Мот щеше да забрави — както сама казваше — в обществото на портиерката и нейните близки тъжните си мисли и с доброто си настроение щеше да се отплати за добрините към нея. През този ден, когато заседанията бяха прекратени, Жана се върна при добрите хорица, завари ги угрижени и притеснени. Тази хитра жена не бе безразлична към подобни обрати. Тя се надяваше дори на нищото, безпокоеше се от всичко. Напразно се опитваше да измъкне истината от госпожа Юбер, тя и близките й се ограничаваха в общи, банални думи.
През този ден, както казахме, Жана забеляза в ъгъла на камината един абат, от време на време сътрапезник на семейството. Той беше бивш секретар на наставника на граф Дьо Прованс. Човек скромен, язвителен с мярка, който познаваше кралския двор и отдавна не бе идвал в дома на госпожа Юбер. След като госпожа Дьо ла Мот влезе в Консиержери, той отново бе станал редовен гост на семейството. Имаше също двама-трима висши служители от Съдебната палата, които оглеждаха много госпожа Дьо ла Мот, но говореха малко.
Тя поде весело разговора:
— Сигурна съм, че горе се говори по-разпалено, отколкото тук.
На предизвикателството отвърна само слаб шепот на съгласие, откъснал се от устата на портиерката и мъжа й.
— Горе ли? — повтори абатът, като се престори, че нищо не разбира. — Къде точно, госпожо Дьо ла Мот?
— В залата, където разискват съдиите — отговори Жана.
— А, да — каза абатът.
Отново се възцари мълчание.
— Вярвам — каза тя, — че днешното ми държане е направило добро впечатление. Вие сигурно вече знаете това?
— О, да, госпожо — обади се плахо портиерът.
Той стана, като че да прекъсне разговора.
— А какво е вашето мнение, господин абат? — продължи Жана. — Делото ми не се ли очертава добре? Имайте предвид, че не е представено никакво доказателство.
— Вярно, госпожо — каза абатът, — така че можете да се надявате на много.
— Нима? — попита тя.
— Все пак — добави абатът — да предположим, че кралят…
— Е, какво ще направи кралят? — попита живо Жана.
— Ех, госпожо, кралят може да не желае изобличение.
— Значи иска господин Дьо Роан да бъде осъден, което е невъзможно.
— Вярно, трудно е — отвърнаха от всички страни.
— Но в това дело — побърза да вметне Жана, — който казва „господин Роан“, все едно изрича моето име.
— Не, не — продължи абатът, — лъжете се, госпожо. Един обвиняем ще бъде оправдан… Аз мисля и дори се надявам, че това ще бъдете вие. Но ще бъде само един. На краля е нужен виновник, иначе какво ще стане с кралицата?
— Вярно — каза глухо Жана, докачена, че я опровергават дори по отношение на една лъжлива надежда. — На краля е нужен виновник. Е, господин Дьо Роан е толкова подходящ, колкото съм и аз.
След тези думи настана злокобно мълчание, което уплаши графинята.
Абатът пръв го прекъсна.
— Госпожо — рече той, — кралят не е злопаметен и след като се уталожи първоначалният му гняв, няма да мисли вече за миналото.
— А какво наричате уталожен гняв? — попита Жана иронично. — И Нерон, и Тит са изпадали в гняв.
— Присъда… каквато и да е — побърза да вметне абатът, — тя уталожва.
— Каквато и да е! Господине — извика Жана, — това са ужасни думи… Много неопределени… Каквато и да е означава много!
— О, става дума просто за отиване в манастир — отвърна хладно абатът. — Според слуховете, които се носят, тази идея кралят е приел на драго сърце по отношение на вас.
Жана го изгледа с ярост, която веднага отстъпи място на най-силна възбуда.
— Затваряне в манастир! — възкликна тя. — Тоест бавна смърт, позорна в подробностите, жестока смърт, която ще изглежда като проява на милост! Затваряне in pace100, нали? Измъчване чрез глад, студ, наказания! Не, стига страдания, стига срам, стига нещастие за невинната, когато виновната е властна, свободна, уважавана! Смърт веднага, ала смърт, каквато избера аз, свободен съдник, за да бъда наказана, че съм се родила в този подъл свят!
Без да слуша нито увещанията, нито молбите, като не позволи да я спрат, тя отблъсна портиера, събори абата, отстрани госпожа Юбер и се завтече към една етажерка, за да потърси там нож. Тримата успяха да я отклонят, но тя се втурна като пантера, подгонена от ловци, без да се плаши, и като надаваше гневен, неестествено силен вой, нахълта в един кабинет до залата, вдигна огромна фаянсова саксия, в която крееше една повехнала роза, и се удари няколко пъти по главата. Саксията се счупи, в ръката на тази фурия остана едно парче, видяха, че от разрязаната кожа по челото се стича кръв. Портиерката се хвърли разплакана в прегръдките й. Двете седнаха в едно кресло. Обляха я с благоуханна вода, примесена с оцет. След ужасни гърчове тя бе загубила съзнание. Когато дойде на себе си, абатът помисли, жената че се задушава.