— Гледайте! — каза той. — Тази решетка пречи да влиза светлина и въздух. Не може ли клетата жена да подиша малко?
Госпожа Юбер, забравила всичко, притича до един скрин, разположен до камината, извади оттам ключ, отвори решетката и в помещението нахлуха на вълни въздух и живот.
— Аха — каза абатът, — не знаех, че решетката може да се отключва. Защо са нужни толкова предпазни мерки, Боже мой?
— Такова е нареждането! — отвърна портиерката.
— Да, разбирам — добави с подчертано благоразположение абатът, — този прозорец е само на около шест стъпки от земята и гледа към кея. Ако се случи затворници да бягат от Консиержери, минавайки през вашето помещение, те ще се озоват на свобода, без да срещнат нито ключар, нито часови.
— Точно така — потвърди портиерката.
Абатът забеляза с крайчеца на окото си, че госпожа Дьо ла Мот бе чула и разбрала, дори бе трепнала и веднага след като изслуша думите на абата, вдигна очи към скрина, затворен само с една медна дръжка, където портиерката държеше ключа за решетката. Това му бе достатъчно. Присъствието му изглеждаше вече излишно. Той си тръгна. Но после се върна като театрален герой и каза:
— Колко народ на площада! Цялата тълпа стои така упорито откъм Съдебната палата, че няма жива душа на кея.
Портиерът се наведе навън.
— Вярно — каза той.
— Да не мислят — продължи абатът, като че ли госпожа Дьо ла Мот не можеше да го чуе, а тя го чуваше много добре, — да не смятат, че присъдата ще бъде издадена през нощта? Не, нали?
— Предполагам — каза портиерът, — че ще я издадат чак на сутринта.
— Тогава — добави абатът — постарайте се да оставите клетата госпожа Дьо ла Мот да си почине малко. След толкова сътресения тя сигурно има нужда от почивка.
— Ще се оттеглим в стаята си — каза добрият портиер на жена си — и ще оставим госпожата тук, на креслото, ако не желае да използва кревата.
Жана се привдигна и срещна погледа на абата, който чакаше отговора й. Тя се престори, че заспива отново. Абатът изчезна, портиерът и жена му затвориха внимателно решетката, сложиха ключа обратно на мястото му и също излязоха. Щом остана сама, Жана веднага отвори очи.
„Абатът ме посъветва да избягам — помисли тя. — По-ясно не може да ми се посочат и необходимостта от бягство, и начинът как да стане! Предупреждението, че има опасност да ме осъдят, преди още да стане известно решението на съдиите, иде от приятел, който иска да ме подтикне да възвърна свободата си. Трябва да направя само една крачка, за да избягам, ще отворя скрина, после — решетката, и ето ме на пустия кей. Пуст, да… Няма никого, дори луната се крие на небето. Да бягам… О, свобода, щастието да възвърна богатствата си… Щастието да върна на враговете си всички злини!“
Тя се втурна към скрина и грабна ключа. Вече се приближаваше към ключалката на решетката. Внезапно й се стори, че върху черната линия на парапета на моста вижда някаква тъмна фигура, която нарушаваше еднообразното му очертание.
„Там в мрака има човек — каза тя, — може би е абатът. Той бди над моето бягство, чака ме, за да ми помогне. Да, но ако е клопка… ако сляза на кея и ме хванат, ако ме заварят на местопрестъплението, докато бягам? Бягството е признание за престъпление, самопризнание най-малкото за страх! Който бяга, бяга, от съвестта си… Отде иде този човек? Изглежда, че е пратен от господин Дьо Прованс… Отде да зная дали не е пратеник на кралицата или на роановци… Колко скъпо ще платят за една моя погрешна стъпка… Да, там някой дебне! За да ме накара да избягам няколко часа преди решението на съда! Не можеха ли по-рано, ако наистина искат да ми помогнат? Боже мой, кой знае дали вестта за оправдаването ми, решено от съвета на съдиите, вече не е стигнала до враговете ми? Кой знае дали не искат да предотвратят този страшен удар за кралицата с някакво доказателство или признание за вината ми. Признанието, доказателството ще бъде моето бягство. Ще остана!“
Тя се усмихна, вдигна хитрата си и дръзка глава и с уверена стъпка отиде да сложи ключа на решетката обратно в малкия скрин до камината. После седна отново в креслото, между светлината и прозореца, и взе да наблюдава отдалеч, преструвайки се на заспала, сянката на дебнещия човек, който, несъмнено уморен да чака, най-после стана и изчезна с първите лъчи на зората, когато очите започнаха да различават водата и нейните брегове.