— Зная.
— Господин Калиостро е обявен за невинен.
— Зная, зная!
— Снето е обвинението от госпожица Олива.
— А после, после?
— Господин Рето дьо Вилет е осъден…
Жана трепна.
— На каторга!
— Ами аз! Ами аз! — извика тя и тропна ядно с крак.
— Търпение, госпожо, търпение. Нали обещахте?
— Аз съм търпелива, хайде, говорете…
— На изгнание — изрече със слаб глас портиерът и извърна очи.
Искра на радост блесна в очите на графинята, искра, която угасна така бързо, както се появи.
После тя извика силно, престори се, че припада, и се отпусна в ръцете на домакините си.
— Какво ли щеше да стане — прошепна Юбер на ухото на жена си, — ако бях й казал истината?
„Изгнание — мислеше Жана, давайки вид, че изпада в нервна криза, — това значи свобода, богатство, отмъщение, каквото мечтаех… Аз победих!“
98.
Екзекуцията
Жана продължаваше да чака секретаря на съда, понеже портиерът й беше обещал, че той ще дойде да прочете присъдата й. Всъщност, като нямаше вече да я измъчват съмнения — измъчваше я само сравнението, сиреч гордостта — тя си казваше: „Какво ме засяга мен, че смятат господин Дьо Роан за по-малко виновен от мен? Мен ли наказват за една грешка? Не. Ако всички ме бяха признали за Валоа, ако можех да имам като господин кардинала цяла върволица принцове и херцози, строени по пътя на съдиите, чието държане изразяваше съчувствие, с креп на шпагите, с тъжния си вид, мисля, че нищо нямаше да откажат на нещастната графиня Дьо ла Мот и сигурно щяха да спестят на потомката на рода Валоа обидата да седи на подсъдимата скамейка.
Но защо да се занимавам с миналото, което е мъртво? Ето че свърши голямото дело в живота ми. Поставена двусмислено в обществото, двусмислено в кралския двор, застрашена да ме повали първият полъх, дошъл отгоре, аз вегетирах, връщах се може би към първичната немотия, която беше мъчителното изпитание на живота ми. Сега няма нищо подобно. Изгнаница! Аз съм изгнаница! Сиреч имам право да прибера моя милион в касата си, да живея под портокаловите дървета на Севиля или на Агридженто през зимата, в Германия или в Англия през лятото, сиреч нищо няма да ми попречи — млада съм, хубава, прочута, мога сама да се справя — да живея, както си искам, било с мъжа си, ако е изгнаник като мен, а аз зная, че е свободен, било с приятелите, които даряват винаги щастие и младост!
А после — продължаваше Жана, унесена в пламенните си мисли, — нека дойдат да кажат на мен, осъдената, на мен, изгнаницата, на мен, унижената нещастница, че не съм по-богата от кралицата, по-уважавана от кралицата, по-невинна от кралицата. Защото моето осъждане не я засяга. Дъждовният червей не пада по-долу от лъва. Трябваше да осъдят господин Дьо Роан, а господин Дьо Роан бе признат за невинен. Сега как ще ми съобщят присъдата и как ще ме изгонят от кралството? Нима ще отмъстят на една жена, като я подложат на най-суровите средства на наказателната система? Ще ме предадат ли на полицейските агенти, за да ме заведат до границата? Ще ми кажат ли тържествено: «Недостойна жено, кралят ви изгонва от своето кралство!» Не, моите господари са благородни — усмихна се тя, — вече не ми се сърдят. Сърдят се единствено на добрия парижки народ, който крещи под балконите им: «Да живее кардиналът! Да живее Калиостро! Да живее парламентът!» Ето истинския им враг — народа. О, да, той е непосредственият им враг, защото аз разчитах на моралната подкрепа на общественото мнение и я получих!“
Ето така мислеше Жана и правеше малките си приготовления, разчиствайки сметките със себе си. Вече обмисляше как да разпродаде диамантите, как да се настани в Лондон (беше лято), когато споменът за Рето дьо Вилет мина не през сърцето, а през главата й.
„Горкият! — злобно се усмихна тя. — Той плати за всички. Значи за изкупленията винаги трябва една мръсна душа, във философския смисъл, и всеки път когато се появят такива нужди, изкупителната жертва изниква от земята, за да бъде изядена.
Горкият Рето! Слаб, нещастен, днес той плаща за памфлетите си срещу кралицата, за подмолните си писания и Бог, който дава на всекиго това, което му се полага на тоя свят, ще изпълни живота му с насилие, от време на време с луидори, със засади, със скривалища и накрая — каторга. Ето какво означава лукавщина вместо ум, хитрост вместо злоба, агресивност без постоянство и сила. Колко злотворни същества има на тоя свят, от отровния кърлеж до скорпиона, първия от малките, от когото се бои човекът! Всички тези гадини искат да вредят, но нямат честта да се борят — смачкват ги.“
И така тържествено, с лека ръка Жана погребваше съучастника си Рето, твърдо решила да се осведоми за каторгата, на която щяха да изпратят този подлец, за да не става нужда да подлага на унижение един нещастник да му покаже щастието на една стара позната. Жана имаше добро сърце. Тя вечеря весело с портиерите, те бяха загубили напълно своята веселост, вече не се стараеха да крият смущението си. Жана приписа хладното им държане на това, че са я осъдили, и им го изтъкна. Те отговориха, че няма нищо по-мъчително за тях от външния вид на хората, на които са произнесли присъда.