След като преодоля първото препятствие, кабриолетът бе заставен да спре пред второто, както кораб спира сред подводни скали.
Виковете, които дотогава двете жени чуваха само като смътен и неясен шум, в този момент достигнаха до тях отчетливо:
— Долу кабриолетът! Долу обесниците!
— Към нас ли са отправени тези викове? — обърна се към компаньонката си дамата, която караше екипажа.
— Наистина, госпожо, страх ме е от тях — отговори тя.
— Да не сме прегазили някого?
— Никого.
— Долу кабриолетът! Долу обесниците! — ревеше яростно тълпата.
Бурята се надигаше, Белю бе хванат за юздите, Белю, който слабо познаваше досега на груби ръце, риеше с предни копита и се пенеше ужасно.
— При комисаря! При комисаря! — изкрещя един глас.
Двете жени се гледаха крайно учудени. На часа хиляди гласове подеха:
— При комисаря! При комисаря!
Същевременно любопитни глави надзъртаха под гюрука на кабриолета. Започнаха коментари сред тълпата:
— Виж ти, та това са жени!
— Да! Момичета на Субиз, метреси на Д’Енин.
— Момичета от Операта, които мислят, че имат право да премазват нещастните хора, защото получават десет хиляди ливри месечно, та да платят разходите в болницата!
Това последно жегване бе прието с яростно ура.
Двете възприеха различно народното вълнение. Едната, трепереща и бледа, се сгуши в кабриолета. Другата смело подаде глава със смръщени вежди и стисната уста.
— Ах, госпожо — възкликна компаньонката, — какво правите?
— При комисаря! При комисаря! — продължаваше да крещи разгневеният народ. — Нека всички да ги знаят!
— Олеле, госпожо, загубени сме! — изхлипа по-младата от двете жени.
— Кураж, Андре, кураж! — отговори другата.
— Но ще ви видят! Може би ще ви познаят.
— Погледнете дали Вебер е все още отзад.
— Мъчи се да слезе, но го обкръжават. Той се брани! Ах, ето че идва!
— Вебер, Вебер, помогнете ни да слезем — каза на немски дамата.
Прислужникът се подчини, разблъска с рамене нападателите и отвори вратичката на кабриолета.
Двете жени леко скочиха на земята. През това време тълпата превзе коня и кабриолета, като започна да разбива купето.
— Но какво става, в името на Бога, разбирате ли нещо, Вебер? — продължи на немски по-възрастната от двете жени.
— Бога ми, не, госпожо — отвърна слугата, на когото беше по-леко да говори на немски, отколкото на френски, като раздаваше наляво и надясно силни ритници, за да избави господарката си.
— Но това не са хора, това са кръвожадни зверове! В какво ме укоряват? — продължаваше все на немски дамата. — Бива ли така?
В същия момент любезен глас, който особено контрастираше със заплахите и хулите, на които бяха обект двете дами, отговори на чист саксонски.
— Упрекват ви, госпожо, в това, че не зачитате заповедта на полицията, издадена тази сутрин в Париж и забраняваща до пролетта движението на кабриолета. Те вече са много опасни дори когато паважът е хубав. А когато замръзне, стават убийствени за пешеходците, не може да се избегне попадането под колелата.
Дамата се извърна, за да види откъде идва този вежлив глас, открояващ се сред заплашителните викове. Тогава тя забеляза един млад офицер, който, за да се доближи до нея, сигурно бе трябвало да воюва също така смело, както правеше Вебер, за да се задържи там, където беше. Приятната и изящна фигура, високият ръст, войнственият вид на младия мъж се харесаха на дамата, която побърза да отговори на немски:
— О, Боже мой, господине, аз не знаех за тази заповед, съвсем не знаех!
— Чужденка ли сте, госпожо? — попита офицерът.
— Да, господине. Но кажете ми какво трябва да направя? Разбиват кабриолета ми!
— Трябва да ги оставите да го натрошат, госпожо, а през това време да се измъкнете. Народът на Париж е озлобен против богатите, които демонстрират лукс пред лицето на мизерията, и по силата на тази заповед ще ви отведат при комисаря.
— О, никога! — изстена по-младата от двете дами. — Никога!
— Тогава аз ще ви проправя път през тълпата, възползвайте се и изчезвайте! — продължи офицерът с усмивка.
Тези думи бяха изречени с непринуден тон, който накара чужденките да разберат, че офицерът е дочул коментарите на народа за леките момичета, издържани от господата Субиз и Д’Енин. Но моментът не бе подходящ за уточняване.
— Придружете ни до някоя кола на площада, господине — каза по-възрастната от двете дами с подчертано авторитетен тон.
— Ще накарам коня ви да се изправи на задните крака и в суматохата, която това неизбежно ще предизвика, ще се измъкнете, защото народът се дразни, като ни чува да говорим на език, който не разбира — каза младият мъж, който не искаше нищо повече, освен да отклони отговорността, произтичаща от едно случайно покровителство.