— Госпожо, господин Дойо, вашият защитник, иска да поговори с вас.
— В канцеларията ли? Защо не тук, нали няколко пъти му разрешиха да дойде?
— Госпожо, работата е там, че господин Дойо е получил писма от Версай и иска да ви запознае със съдържанието им.
Жана не забеляза колко несмислен беше отговорът. Направи й впечатление, че казаха писма от Версай, несъмнено писма от кралския двор, донесени лично от защитника.
„Нима след обявяването на присъдата кралицата да е ходатайствала пред краля? Нима…“
Но каква полза да се впуща в догадки? Имаше ли време, необходимо ли беше, когато след две минути можеше да се реши въпросът? Пък и ключарят настояваше, поклащаше ключовете, все едно му липсваха основателни причини да възразява срещу някакво нареждане.
— Почакайте малко — каза Жана, — виждате, че вече се бях съблякла, за да си отдъхна, толкова съм уморена през последните дни.
— Ще почакам, госпожо, но ви моля да имате предвид, че господин Дойо бърза.
Жана затвори вратата, навлече малко по-чиста рокля, взе едно наметалце и бързо оправи косата си. Приготовленията й отнеха едва пет минути. Сърцето й подсказваше, че господин Дойо носи заповедта да замине веднага, както и ще уточни начина как да прекоси Франция едновременно скришом и удобно! Да, кралицата сигурно е намислила да отстрани неприятелката си колкото се може по-бързо. Сега, когато присъдата беше издадена, кралицата навярно се стараеше да дразни неприятелката си колкото се може по-малко, защото окованата пантера е опасна, а какво ли щеше да бъде, когато е свободна? Залъгвана от тези приятни мисли, Жана по-скоро хвръкна, отколкото затича подир ключаря. Той се спусна с нея надолу по малката стълба, по която я бяха водили в заседателната зала. Но вместо да отиде до залата, вместо да завие наляво, за да влезе в канцеларията, тъмничарят свърна към една малка врата, разположена отдясно.
— Къде отивате? — попита Жана. — Канцеларията е тук.
— Елате, елате, госпожо — каза с пресилена любезност ключарят, — господин Дойо ви чака тук.
Той мина напред и придърпа затворничката, която чу как външните резета на масивната врата се затвориха с трясък зад нея. Изненадана, като не виждаше още никого в мрака, Жана не посмя да попита нищо пазача си. Направи две-три крачки и се спря. Някаква синкава светлина придаваше на стаята вид все едно е вътрешност на гроб. Светлината се процеждаше отгоре през старинна решетка и само паяжините, дебел слой вековен прах и няколко бледи лъча даваха слабо отражение по стените.
Жана изведнъж усети студа, усети влагата на тази тъмница, долови нещо ужасно в пламтящите очи на ключаря. Тя все още виждаше само него, тъй като само той и затворничката се намираха в този миг между четирите стени, позеленели от водата, която се процеждаше през решетестите капаци на прозорците. Те бяха плесенясали от въздух, който слънцето никога не стопляше.
— Господине — каза тя, превъзмогвайки чувството на ужас, от което потръпваше, — какво правим тук двамата? Къде е господин Дойо, когото обещахте, че ще видя тук?
Ключарят не отговори нищо и се обърна, сякаш да види дали вратата, през която бяха влезли, се е затворила здраво.
Жана проследи с ужас движението му. Хрумна й мисълта като в черните романи от онова време, че има работа с един от тия тъмничари, зверове, влюбени в своите затворнички, които, когато жертвата им излиза на свобода, стават тирани и предлагат любовта си в замяна на свободата.
Жана беше силна, не се страхуваше от изненади, не беше целомъдрена по душа. Въображението й се бореше успешно с изтънчените прищевки на господин Кребийон-син и Луве. Тя тръгна право към тъмничаря, усмихна се кисело и попита:
— Приятелю, какво искате? Имате ли да ми кажете нещо? Времето на една затворничка, когато свободата й наближава, е ценно време. Вие май сте си избрали за разговори много зловещо място?
Мъжът с ключовете не й отговори, защото не я разбираше. Седна на ъгъла на ниската камина и зачака.
— Но какво правим? — повтори Жана, уплашила се, че има работа с луд.
— Чакаме адвоката Дойо — отговори ключарят.
Жана поклати глава.
— Трябва да признаете — каза тя, — че ако адвокатът Дойо има да ми предава писма от Версай, значи не цени времето си в приемната… Невъзможно е адвокатът Дойо да ме кара да чакам тук. Има нещо друго.
Тя едва довърши думите си, когато една врата, която не бе забелязала, се отвори срещу нея. Тя беше от ония кръгли и подвижни капаци, истински паметници от дърво и желязо, които се отварят към замаскираното от тях дъно и разкриват нещо като кабалистичен кръг, в чийто център човек или картина изглеждат като по магия живи. Зад вратата имаше стъпала, които се спускаха в лошо осветен, но пълен с вятър и хлад коридор, а отвъд него за един-единствен миг, бърз като светкавица, Жана, повдигайки се на пръсти, забеляза голямо колкото площад пространство, а в него навалица от мъже и жени, чиито очи проблясваха. Но, повтаряме, за Жана това беше по-скоро видение, отколкото действителност, тя дори нямаше време да си го обясни. Пред нея се появиха трима души, които се качиха на последното стъпало.