Зад тях, сигурно на долните стъпала, щръкнаха четири щика, бели и остри, подобни на злокобни свещи, които искаха да осветят сцената. Кръглата врата се затвори. В тъмницата, където се намираше Жана, влязоха само тримата мъже.
Жана потърси ключаря, от когото се боеше преди малко, сякаш да си осигури закрилата му срещу тези непознати. Ключарят се прилепи до стената на килията, показвайки така, че иска, че трябва да остане безучастен наблюдател на това, което щеше да се случи.
Преди Жана да се сети да вземе думата, тя й бе отнета. Започна един от тримата, най-младият. Той беше облечен в черно. Имаше шапка на главата и въртеше в ръцете си листове, навити като античната скитала101.
Другите двама подражаваха на ключаря и се криеха от погледите в най-тъмната част на помещението.
— Вие, госпожо — каза непознатият, — сте Жана дьо Сен Реми дьо Валоа, съпруга на Мари-Антоан-Никола граф Дьо ла Мот.
— Да, господине — отговори Жана.
— Родена сте във Фонтен на 22 юли 1756 година?
— Да, господине.
— Живеете в Париж на улица „Ньов Сен Жил“?
— Да, господине… Но защо ми задавате всички тия въпроси?
— Госпожо, съжалявам, че не ме познавате, аз имам честта да бъда секретарят на съда.
— Познавам ви.
— Тогава, госпожо, може ли да изпълня задълженията си в качеството си на такъв, какъвто ме познавате?
— Момент, господине. Какво, ако обичате, ви вменяват в дълг вашите задължения?
— Да ви прочета, госпожо, вашата присъда, произнесена на заседанието на 31 май 1786 година.
Жана трепна. Обгърна всичко с поглед, изпълнен с тревога и подозрение. Не току-така изписваме на второ място думата подозрение, която можеше да изглежда по-слаба от първата. Жана потръпна от неволна тревога. За да се предпази, тя зашари с ужасени очи в мрака.
— Вие сте секретарят Бретон — каза тя, — но кои са господата? Ваши помощници ли са?
Секретарят се канеше да отговори, но ключарят го изпревари, скочи до него и прошепна на ухото му следните думи, пропити със страх или с красноречиво съчувствие:
— Не й казвайте!
Жана чу и погледна по-внимателно двамата мъже. Учуди се, като видя сивкавата дреха с железни копчета на единия, куртката и странната шапчица на другия. Странната престилка, която покриваше гърдите на последния, привлече вниманието на Жана. Престилката изглеждаше обгорена на някои места, а на други — изцапана с кръв и масло. Тя се стъписа. Сякаш се навеждаше да направи смел скок. Секретарят се приближи до нея и каза:
— На колене, ако обичате, госпожо.
— На колене! — възкликна Жана. — На колене! Аз! Аз, една Валоа, на колене!
— Такава е заповедта, госпожо — каза секретарят и се поклони.
— Но, господине — възрази с трагична усмивка Жана, — вие не мислите какво говорите, аз ли трябва да ви науча на закона. Човек пада на колене само когато се покайва.
— Така ли, госпожо?
— Да, така е, господине, човек се покайва само след съдебно решение, което го осъжда на позорящо наказание. Доколкото зная, според френския закон изгнанието не е позорящо наказание, нали?
— Не съм ви казвал, госпожо, че сте осъдена на изгнание — рече сериозно опечален секретарят.
— Тогава — избухна Жана, — на какво съм осъдена?
— Точно това ще узнаете, като изслушате решението на съда, госпожо, а за да го изслушате, ще трябва, ако обичате, най-напред да паднете на колене.
— Никога!
— Госпожо, това е първата точка от дадените ми нареждания.
— Никога, никога, ви казвам!
— Госпожо, писано е, че ако осъдената откаже да коленичи…
— Тогава?
— Тогава ще ви принудят насила.
— Насила! Спрямо една жена!
— Една жена не по-малко от един мъж е длъжна да проявява уважение към краля и правосъдието.
— И към кралицата, така ли? — извика яростно Жана. — Защото тук виждам ръката на една жена враг!
— Грешите, ако обвинявате кралицата, госпожо. Нейно величество няма нищо общо със съставянето на решенията на съда. Хайде, госпожо, умолявам ви, спестете ни необходимостта да прибегнем до насилие. На колене!
— Никога, никога, никога!
101
Скитала — при спартанците тайно писмо, написано на ремък и завито около тояга — бел.прев.