— Госпожице — каза кралят, като я хвана за ръката, — сигурно сте чакали да свърши траурът ви, за да се омъжите за господин Дьо Шарни. Ако не бях помолил да се ускори сватбата, вашият бъдещ съпруг въпреки нетърпението си може би щеше да ви позволи да я отложите с още един месец, защото, казват, вие страдате, което ме натъжава. Но аз трябва да осигурявам щастието на добрите благородници, които ми служат като господин Дьо Шарни. Ако не се бяхте омъжили за него днес, нямаше да присъствам на сватбата ви, тъй като утре заминаваме с кралицата на пътешествие из Франция. Така че ще имам удоволствието да подпиша брачния ви договор и да бъда свидетел на венчавката ви в моя параклис. Поздравете кралицата, госпожице, и й благодарете, защото Нейно величество беше много добра към вас.
През това време той заведе Андре при Мария-Антоанета. Тя се бе изправила с разтреперани колене, с вкочанени ръце. Не посмя да вдигне очи, видя само нещо бяло, което се приближаваше и се кланяше. Беше сватбената рокля на Андре.
Кралят веднага върна ръката на годеницата на Филип, подаде своята ръка на Мария-Антоанета и произнесе високо:
— Към параклиса, господа.
Навалицата мина мълчаливо зад техни величества, за да заеме местата си. Венчавката започна веднага. Кралицата я слушаше, свита на своето столче, обгърнала с ръце главата си. Тя се молеше от цялата си душа, с всичките си сили, отправи към небесата такива пламенни молби, че дъхът от устните й пресуши следата от сълзите.
Господин Дьо Шарни, блед и красив, усещаше върху себе си тежестта на всички погледи, беше спокоен и смел, сякаш се намираше на своя кораб, сред вихрушките от пламъци и английски картеч, но страдаше много повече.
Филип, вперил очи в сестра си, която трепереше и се олюляваше, изглеждаше готов да й се притече на помощ с дума на утеха и приятелство.
Андре, вдигнала глава, не се предаваше, помирисваше всяка минута от флакончето си с есенции, гаснеше и трептеше като пламък на свещ, но стоеше права и упорстваше да живее със силата на волята си. Тя не отправи молитви към небето, не пожела нищо за бъдещето, нямаше на какво да се надява, от какво да се страхува, тя беше нищо за хората, нищо за Бога. Докато свещеникът говореше, докато камбаната биеше, докато около нея се извършваше божественото тайнство, Андре си казваше:
„Все пак християнка ли съм? Не съм ли като другите, същество като другите? За благочестие ли си ме създал ти, когото наричат върховен Бог, съдник на всичко? Ти, когото смятат за истински справедлив и който винаги ме е наказвал, макар и никога да не съм прегрешавала! Ти, когото смятат за Бог на мира и любовта и на когото дължа, че живея сред тревога, сред гняв, сред кървави отмъщения! Ти, на когото дължа, че имам за смъртен враг единствения човек, когото съм обичала? Не, нещата на тоя свят и Божиите закони не ме засягат! Сигурно, преди да се родя, съм прокълната и съм се родила извън човешките закони.“
После тя се върна към мъчителното си минало и зашепна: „Странно, странно! Тук, до мен, стои човек, при произнасянето на чието име умирах от щастие. Ако този човек бе дошъл да иска самата мен, щях да се принудя да падна в нозете му, да го помоля да прости някогашната ми грешка, твоята грешка, Боже мой! И този човек, когото обожавах, може би щеше да ме отблъсне. Но ето, че днес той се жени за мен и тъкмо той ще дойде да ме моли на колене за прошка! Странно, о, да, да, много странно!“
В този миг до ушите й стигна гласът на свещеника. Той казваше:
— Жак-Оливие дьо Шарни, вземате ли за съпруга Мари-Андре дьо Таверне?
— Да — отговори с твърд глас Оливие.
— А вие, Мари-Андре дьо Таверне, вземате ли за съпруг Жак-Оливие дьо Шарни?
— Да! — отговори почти грубо Андре, от което кралицата потръпна и не една жена от присъстващите трепна.
Шарни наниза златния пръстен на пръста на жена си, без Андре да усети ръката, която й го даваше.
Скоро кралят стана. Венчавката бе свършила. Всички придворни влязоха в галерията да поздравят двамата съпрузи.
На връщане от параклиса господин Дьо Сюфрен бе уловил ръката на племенницата си, обещаваше й от името на Оливие щастието, което тя заслужаваше. Андре поблагодари на съдията, без да се разведри нито за миг, само помоли чичо си да я заведе бързо при краля, за да му поблагодари, защото се чувстваше отмаляла.