— Не, графе — отговори Филип, — вие не сте мой враг, тъй като сте мой зет.
Оливие му подаде ръка, качи се във втората кола и замина. Останал сам, Филип в мъчително отчаяние закърши за миг ръце и с глух глас каза: „Боже мой, запази ли малко радост на небето за тия, които изпълняват дълга си на земята? Радост — повтори тъжно той, поглеждайки за последен път замъка. — Говоря за радост… Каква полза… На друг живот могат да се надяват само ония, които ще намерят горе сърцата, които са ги обичали. Тук, долу, никой не ме е обичал, нямам дори удоволствието да желая смъртта.“
После хвърли към небето изпълнен с болка поглед, кротък упрек на християнин, чиято вяра е разклатена, и изчезна — като Андре, като Шарни — в последната вихрушка на бурята, която изкореняваше един трон и разбиваше честта и любовта на много хора!