Без съмнение двете млади жени разсъждаваха по адрес на младия офицер така, както той си мислеше за тях, защото в момента, когато му минаваше тази мисъл, едната от двете дами се обърна към спътницата си на английски:
— Наистина, скъпа, този кочияш сякаш кара катафалка, така никога няма да пристигнем във Версай. Обзалагам се, че нещастният ни спътник се отегчава до смърт.
— Така е, защото разговорът ни не е от най-забавните — отговори, усмихвайки се, по-младата.
— Не намирате ли, че той изглежда съвсем добре възпитан човек?
— Така мисля, госпожо.
— Впрочем забелязахте ли, че е облечен в морска униформа?
— Не разбирам много от униформи.
— Както ви казах, той е облечен в униформа на морски офицер, а всички морски офицери са от добри семейства. Впрочем униформата му стои добре и е добър кавалер, нали?
Младата жена тъкмо щеше да отговори и вероятно беше на същото мнение, когато офицерът направи жест, с който прекъсна разговора, и каза на превъзходен английски:
— Извинете, госпожи, мисля, че трябва да ви кажа, че говоря и разбирам доста добре английски, но не знам испански, та вие, ако го владеете и ви е приятно да разговаряте на него, поне ще бъдете сигурни, че няма да разбирам.
— Господине — възрази със смях дамата, — не искахме да кажем нищо лошо за вас, както можахте да забележите. Също така, ако имаме нещо да си кажем, не се притесняваме и говорим повече на френски.
— Благодаря за благоразположението, госпожо, но все пак, в случай че присъствието ми ви смущава…
— Вие не трябва да мислите така, господине, след като ви помолихме да ни придружите.
— Дори настоявахме — каза по-младата.
— Не ме обърквайте и ми простете моментното колебание, но вие познавате Париж, нали? Париж е пълен с капани, разочарования и измами.
— И така, вие ни взехте за… хайде, кажете честно!
— Господинът ни е взел за примамка, това е всичко.
— Ах, госпожи — каза оскърбен младият мъж, — кълна ви се, че нищо подобно не съм си помислил.
— Извинете, какво става? Колата спира.
— Какво се е случило?
— Ще погледна, госпожи.
— Мисля, че се преобръщаме. Внимавайте, господине!
И ръката на по-младата, протягайки се рязко, се подпря на рамото на младия мъж. Докосването го накара да потръпне. С едно съвсем естествено движение той се опита да я улови, но Андре след първоначалната уплаха вече бе паднала в дъното на колата. Офицерът, когото повече нищо не задържаше, излезе и свари кочияша изцяло погълнат от усилието да вдигне единия от конете си, който се бе оплел в ока и ремъците на хамута.
Намираха се малко преди Севърския мост. Благодарение на помощта, която офицерът оказа на кочияша, конят скоро бе изправен на крака.
Младият мъж отново се качи при дамите.
Що се отнася до кочияша, той, доволен, че има толкова любезен клиент, радостно плесна с камшика с цел без съмнение да раздвижи крантите си и самият той същевременно да се позагрее.
Но може да се каже, че студът, нахлувайки през отворената вратичка, бе охладил разговора и смразил тази зараждаща се задушевност, в която младият мъж бе започнал да открива необяснимо очарование. Него просто го попитаха за случилото се и той разказа какво бе станало. После? Това бе всичко. И тишината отново се спусна над тримата спътници. Офицерът при мисълта за онази вяла ръка, потрепнала при допира, пожела да получи поне още едно докосване. Протегна крак, но колкото и похватен да беше, не срещна нищо или по-скоро преживя огорчението да види как му се изплъзва онова, което достигаше.
Веднъж дори докосна крака на по-възрастната от двете жени и тя възможно най-хладнокръвно каза:
— Ужасно ви притеснявам, нали, господине? Извинете.
Младият мъж се изчерви до ушите, но си помисли доволен, че нощта ще прикрие руменината му.
Толкова. Всичко бе казано и с това приключиха опитите му. Отново стана ням, неподвижен и почтителен, като че се намираше в храм, дори се боеше да диша.
Но малко по малко, без да иска, странно чувство завладя цялото му съзнание, цялото му същество. Той ги усещаше, без да ги докосва — тези две очарователни жени, виждаше ги, без да ги гледа, малко по малко свиквайки със седенето до тях. Струваше му се, че частица от техния живот се влива в неговия. С цената на всичко на света той желаеше да поднови замрелия разговор, но не смееше, защото се плашеше от баналните думи, които изричаше при тръгването. Не считаше за достойно да произнесе дори една от онези най-обикновени светски фрази. Безпокоеше се да не изглежда простоват или безочлив пред тези жени, на които само преди час мислеше, че оказва голяма чест с милостинята си от един луидор и с любезността си.