С една дума, така както всички влечения на хората в този живот се обясняват с взаимодействието на флуиди, които се срещат при даден случай, мощен магнетизъм, излъчван от парфюмите и младежката топлина на тези три случайно събрани тела, властваше и разведряваше мисълта му, радваше сърцето му.
Така понякога за няколко мига се раждат, живеят и умират във времето най-горещите страсти. Те са очарователни, защото са преходни, те са силни, защото са сдържани.
Офицерът не каза повече нито дума. Жените разговаряха помежду си.
Но тъй като непрекъснато надаваше ухо, той долавяше отделни думи без връзка, които все пак придобиваха смисъл във въображението му.
Ето какво чу:
— Времето напредва… портите… а претекстът за излизането…
Кабриолетът отново спря. Този път нито кон бе паднал, нито колело се бе счупило. След три часа усилия доблестният кочияш бе затоплил ръцете си, ще рече, бе поизпотил конете и се бе добрал до Версай, чиито дълги алеи се показваха мрачни и пусти под червеникавите светлини на няколко фенера, побелели от скреж, като двойно шествие от черни и изпити призраци.
Младият мъж разбра, че са пристигнали. Каква беше тази магия, че времето му се стори така кратко?
Кочияшът се наведе към предното стъкло:
— Господарю, във Версай сме.
— Къде трябва да спрем, госпожи? — попита офицерът.
— На площад „Д’Арм“.
— На площад „Д’Арм“! — подвикна младият мъж на кочияша.
— Ще има ли нещо отгоре?
— Тръгвай!
Отново се разнесоха ударите на камшика. „При все това трябва да заговоря — разсъждаваше офицерът. — Ще мина за глупак, след като минах за нахалник.“
— Госпожи — изрече, като все още се колебаеше, — ето ви у дома.
— Благодарение на вашата великодушна помощ.
— Какъв труд ви създадохме — каза по-младата от двете жени.
— Ах, аз вече забравих това, госпожо.
— Но ние, господине, ние няма да забравим. Името ви, ако обичате?
— Моето име? О!
— За втори път ви питаме, внимавайте!
— Не искате да ни направите подарък от един луидор, нали?
— Е, щом е така, госпожо — каза офицерът малко сърдит, — отстъпвам, аз съм граф Дьо Шарни. Останалото, както забеляза госпожата — офицер от кралския флот.
— Шарни! — повтори по-възрастната от двете дами с тон, с който би изрекла: „Добре, няма да го забравя.“
— Жорж. Жорж дьо Шарни — добави офицерът.
— Жорж! — промълви по-младата.
— И къде живеете?
— Отел де Пренс, улица „Ришельо“.
Кабриолетът спря. По-възрастната от дамите отвори сама вратичката от лявата си страна и пъргаво скочи на земята, подавайки ръка на компаньонката си.
— Но!… Приемете поне ръката ми — възкликна младият мъж, който се готвеше да ги последва. — Все още не сте си у дома, площад „Д’Арм“ не е дом!
— Не мърдайте! — рекоха едновременно и двете жени.
— Как така да не мърдам!
— Не, останете в кабриолета.
— Но, госпожи, да вървите сами през нощта, в такова време? Невъзможно!
— Ето че след като почти отхвърлихте благодарността ни, сега искате обезателно да ни задължите прекалено много — каза весело по-възрастната.
— Впрочем…
— Няма „впрочем“. Бъдете докрай галантен и почтен кавалер. Благодаря ви, господин Дьо Шарни, благодаря от все сърце и тъй като сте галантен и почтен кавалер, както току-що ви казах, ние не искаме дори честната ви дума за това.
— Честната ми дума! За какво?
— Че ще затворите вратата и ще кажете на кочияша да се завърне в Париж, така ще постъпите, нали? Без дори да погледнете към нас?
— Прави сте, госпожи! — каза младият офицер и се обърна към кочияша: — Да се връщаме, приятелю.
Той пусна още един луидор в едрата ръка на кочияша. Достойният овернец потръпна от радост.
— Да го вземат дяволите! Пък ако ще и конете да пукнат.
— Надявам се, че са платени добре — промърмори офицерът.
Кабриолетът потегли веднага. Заедно с шума на колелата си сподави и една въздишка на младия мъж, една сладострастна въздишка, защото той се бе излегнал върху двете възглавнички, все още топли от присъствието на красивите непознати.