— Там долу има някакъв заговор, Андре, и ние сме неговите жертви. Това никога не се е случвало, никога вратичката не е била затворена. Ще загина, Андре. Загиваме!
Тя се отпусна назад така, като че наистина се задушаваше. В същия миг прокънтяха стъпки по сухия бял паваж на Версай, по който днес малко се минава. Същевременно се чу глас, глас лекомислен, глас на пеещ млад мъж. Той пееше една от онези превзети песни, принадлежащи всъщност на епохата, която се стараем да опишем:
— Този глас! — възкликнаха едновременно двете жени.
— Познавам го! — каза по-възрастната.
— Та това е…
Гласът продължаваше.
— Това е той! — прошепна на ухото на Андре дамата, чиято тревога се бе проявила така бурно. — Това е той, той ще ни спаси!
В този момент млад мъж в разкошен редингот, подплатен с кожи, влезе в малкия вестибюл и не забелязвайки двете жени, заудря вратата, като викаше:
— Лоран!
— Братко! — проговори по-възрастната от двете жени, докосвайки рамото на младия мъж.
— Кралицата! — възкликна той, като отстъпи с шапка в ръка.
— Шшт, тихо! Добър вечер, братко!
— Добър вечер, госпожо, добър вечер, сестро, вие не сте сама?
— Не, с госпожица Андре дьо Таверне съм.
— Аха, много добре! Добър вечер, госпожице.
— Ваше височество — прошепна Андре, покланяйки се.
— Излизате ли, госпожи? — запита младият мъж.
— Не.
— Значи се прибирате?
— Много бихме желали да се приберем.
— Не сте ли повикали Лоран?
— Направихме това. Опитайте вие да го повикате и ще видите.
Младият мъж, който се оказа граф Д’Артоа, пристъпи на свой ред и започна да вика, като блъскаше вратата:
— Лоран!
— Хубаво, шегата започна отново — чу се гласът на пазача. — Предупреждавам ви, че ако продължавате да ме тормозите, ще повикам офицера.
— Това пък какво е? — запита младият мъж, извръщайки се към кралицата.
— Пазач, когото са поставили на мястото на Лоран, това е всичко.
— И кой е направил това?
— Кралят.
— По дяволите, капитулираме.
— Как така?
— Да дадем пари на този хитрец.
— Предложих му, но отказа.
— Да му предложим нашивки на пагоните?
— Предложих му. Нищо не ще да чуе.
— Тогава има само едно средство. Ще вдигна шум.
— Ще ни злепоставите, скъпи ми Шарл, умолявам ви!
— Ни най-малко! Няма да ви злепоставя. Ще застанете настрана, а аз ще удрям силно като глух, ще крещя като слепец, най-накрая ще ми отворят и вие ще се промъкнете покрай мен.
— Опитайте.
Младият принц отново се развика, викаше Лоран, после заблъска и вдигна такъв шум с дръжката на шпагата си, че разгневен, пазачът му изкрещя:
— Аха, така значи, тогава ще извикам офицера.
— Ех, да го вземат дяволите, викай, нехранимайко! Това искам от петнадесет минути насам!
Миг след това се чуха стъпки от другата страна. Кралицата и Андре застанаха зад граф Д’Артоа съвсем готови да се възползват, щом се открие някаква пролука.
Чуваше се пазачът да обяснява подробно причината за този шум и да казва:
— Лейтенант, това са две дами и един мъж, които ме нарекоха нехранимайко. Искат да влязат насила.
— Е, и какво чудно има в това, че искаме да се приберем, щом като сме от двореца?
— Това може да бъде съвсем естествено желание, господине, но е забранено — възрази офицерът.
— Забранено! И от кого, дявол да го вземе!
— От краля.
— Моля да ме извините, но кралят не може да пожелае един офицер от двореца да преспи навън.
— Господине, не е моя работа да вниквам в намеренията на краля. Мой дълг е да правя това, което кралят ми заповядва. Това е всичко.
— Хайде, лейтенанте, открехнете вратата, да не разговаряме по този начин през нея.
— Господине, повтарям ви, че ми е заповядано да държа вратата затворена. Следователно, ако сте офицер, както казвате, трябва да знаете какво значи заповед.
— Лейтенант, разговаряте с полковник.
— Полковник, извинете ме, но заповедта е категорична.
— Но заповедта не се отнася до един принц. Хайде, господине, та един принц не може да стои навън, а аз съм принц.
— Скъпи принце, хвърляте ме в отчаяние, но имам нареждане от краля.