— Кралят ви е наредил да прогоните брат му като скитник или крадец? Аз съм граф Д’Артоа, господине! По дяволите, рискувате много, като ме заставяте да мръзна така на вратите.
— Господин граф Д’Артоа — започна лейтенантът, — Бог ми е свидетел, че ще пролея всичката си кръв за Ваше кралско височество, но кралят ми оказа чест, като ми каза лично, поверявайки ми охраната на тази порта, да не отварям на никого — дори на него, краля, ако се появи след единадесет часа. И тъй, монсеньор, най-смирено ви моля за извинение, но аз съм войник и ако бях видял на вашето място, зад тази врата, Нейно величество кралицата, трепереща от студ, с голямо съжаление бих отговорил и на Нейно величество така, както на вас.
След като изрече това, офицерът по възможно най-любезен начин пожела лека нощ и бавно пое към поста си.
Що се отнася до войника, той се прикова в желязна стойка като при отдаване на почест до самата преграда, без да смее дори да диша, а сърцето му биеше така силно, че граф Д’Артоа го усети, подпирайки се от своя страна с гръб на вратата.
— Загубени сме — каза кралицата на своя девер.
Той нищо не отговори.
— Знае ли се, че сте излезли?
— Уви, нямам представа — каза кралицата.
— Може би тази заповед на краля е насочена против мен, мила сестро. Кралят знае, че излизам нощем и че понякога се връщам късно. Госпожа графинята Д’Артоа е научила нещо, оплакала се е на Негово величество и затова е тази тиранична заповед.
— Ах, не, не, братко мой! Благодаря от все сърце за желанието да ме утешите. Но именно за мен, или по-скоро против мен е издадена тази заповед!
— Невъзможно, сестричке, кралят е изпълнен с голямо почитание.
— Аз чакам пред вратата, а утре ще избухне ужасен скандал по много невинен повод. Ах, несъмнено си имам враг при краля, знам го много добре.
— Възможно е, сестрице. Е, тогава имам идея.
— Идея? Хайде, казвайте бързо.
— Вашият неприятел ще изглежда по-глупав от магаре, вързано за юлара си.
— О, да можехте само да ни избавите от това глупаво положение — единственото, за което ви моля!
— Ще ви спася, както се надявам! О, аз не съм по-глупав от него, макар той да е по-опитен от мен!
— Кой?
— Е, по дяволите, граф Дьо Прованс!
— Охо! И вие като мен отгатвате кой е моят неприятел.
— Но той е враг на всичко младо, на всичко красиво, на всичко, което може… това, което той не може!
— Мили братко, вие знаехте ли нещо за тази заповед?
— Може би, но първо да не стоим тук, пред тази врата. Вълчи студ е! Елате с мен, скъпа сестричке.
— Къде?
— Ще видите, на едно място, където ще бъде поне топло. Елате, а по пътя ще ви кажа какво мисля за това затваряне на вратите. Охо, господин Дьо Прованс, мой скъп и недостоен брат! Подайте ми ръка, сестро, поемете другата ми ръка, госпожице Дьо Таверне, и да тръгнем надясно.
Тръгнаха.
— Та казахте, че Дьо Прованс… — подхвана отново кралицата.
— Да, да. Тази вечер след вечерята при краля той дойде в големия кабинет. Кралят дълго бе разговарял през деня с граф Дьо Хага и вас не ви бяха видели.
— В два часа заминах за Париж.
— Знаех, позволете да ви кажа, скъпа сестро, но кралят не мислеше за вас, а за Харун ал Рашид и за великия му везир Джафар, беседваше за география. Слушах го твърде неспокоен, защото аз също исках да изляза. Ах, извинете, ние вероятно не сме излезли по един и същ повод, ако не греша…
— Хайде, хайде, продължавайте, говорете!
— Да завием наляво.
— Но къде ме водите?
— На двадесет крачки. Внимавайте, има купчина сняг. Ей, госпожице Таверне, ако пуснете ръката ми, ще паднете, предупреждавам ви. Накратко, да се върнем при краля. Той си мислеше само за географски ширини и дължини, когато Дьо Прованс му каза: „Много бих искал да поднеса моите почитания на кралицата.“
— Ах! — възкликна Мария-Антоанета.
— „Кралицата се храни в покоите си“, отвърна кралят. „Как така? Мислех, че е в Париж“, добави брат ми. „Не, в покоите си е“, настоя кралят. „Оттам идвам и съвсем не ме приеха“, бързо възрази Дьо Прованс. Тогава видях да се присвиват веждите на краля. Той ни освободи — брат ми и мен, и без съмнение, след като сме си тръгнали, се е осведомил. Луи е ревнив само по прищявка, знаете това. Пожелал е да ви види, не е могъл да влезе, усъмнил се е в нещо.
— Точно така, госпожа Дьо Мизери имаше такова нареждане.
— Така, за да се увери в отсъствието ви, кралят е издал тази сурова заповед, която ни остави отвън.
— О! Това е ужасно отношение, признайте, графе.
— Признавам. Но ето че пристигнахме.
— Тази къща…
— Не ви ли харесва, мила сестро?
— Ах, не казвам това, напротив, очарова ме. Но хората ви? Ако ме видят?