— Все пак влезте, сестро, а аз ви гарантирам, че никой няма да ви види.
— Дори този, който ще ми отвори вратата? — попита кралицата.
— Дори и той.
— Невъзможно!
— Да опитаме — каза граф Д’Артоа, смеейки се. И посегна към вратата.
Кралицата задържа ръката му.
— Умолявам ви, мили братко, внимавайте.
Принцът опря другата си ръка върху едно изящно изваяно пано. Вратата се отвори. Кралицата не можа да овладее уплахата си.
— Влезте, мила сестро, настоятелно ви моля — каза принцът. — Виждате добре, че досега никой не се е появил.
Кралицата погледна към госпожица Дьо Таверне с вид на човек, който се жертва, прекрачи прага с онова очарователно примирение на жените, което сякаш казва: „Оставям се единствено на Бога!“ Вратата безшумно се затвори зад нея. Тогава тя се озова във вестибюл с мазилка, която имитираше мрамор, с цокли от мрамор, вестибюл с малки размери, но подреден с отличен вкус; плочките представляваха мозайка, изобразяваща букети цветя, а върху конзолите розови храсти, ниски и кичести, такава рядкост по това време на годината, сипеха ухаещите си листенца около японските вази. Приятната топлина и още по-приятният мирис така силно покоряваха сетивата, че с влизането си във вестибюла двете жени забравиха не само част от опасенията си, но и от задръжките си.
— Сега е добре, подслонени сме — каза кралицата — и дори трябва да признаем, че подслонът е доста удобен. Но не би било зле да се заемете с едно нещо, скъпи ми братко.
— С кое нещо?
— Да отстраните прислугата.
— Аха! Нищо по-лесно.
И принцът, хващайки звънчето, поставено в улея на една колона, го раздвижи — удари само веднъж, а то прозвъня тайнствено в дълбочината на стълбите.
Двете жени нададоха кратък вик от внезапна уплаха.
— Така ли отпращате хората си, братко? — каза кралицата. — Бих помислила обратното — че ги повиквате.
— Ако звънна втори път — да, някой ще дойде, но тъй като иззвънях само веднъж, бъдете спокойна, мила сестро, никой няма да дойде.
Кралицата се разсмя.
— Хайде, вие сте предпазлив човек.
— Сега, мила сестро, не можете да стоите във вестибюла. Ако обичате, качете се на етажа — продължи принцът.
— Да се подчиним — каза кралицата, — духът на къщата не ми изглежда недобронамерен.
И тя се заизкачва. Принцът вървеше пред нея. Стъпките им не се чуваха върху килимите от Обюсон, които красяха стълбите. Изкачил се на първия стаж, принцът разлюля друг звънец, чийто звън отново стресна кралицата и госпожица Дьо Таверне, които не бяха предупредени за това. Но удивлението им се удвои, когато видяха вратата на този етаж да се разтваря сама.
— Наистина, Андре, започвам да треперя, а вие? — каза кралицата.
— Аз, госпожо, докато Ваше величество върви напред, с доверие ще ви следвам.
— Мила сестро, няма нищо по-просто от това, което става тук — продължи младият принц, — вратата срещу вас е на апартамента ви. Погледнете!
Той посочи на кралицата неголяма стая, която няма да пропуснем да опишем: малко преддверие сред гора от рози, с две етажерки от Бул, таван на Буше. Паркет от скъпо дърво водеше към будоар със завеса от бял кашмир, осеяна с бродирани на ръка цветя от най-изкусни майстори. По стените на този будоар имаше копринени тапети на дребни точици, нюансирани с такова майсторство, което превръщаше един тапет в килим на Гоблен, считан за картина на майстор по онова време. След будоара идваше красива спалня в синьо, сякаш уловена в мрежа — в завесите от дантела и коприна от Тур, разкошно легло в потаен алков, омайващ огън в камина от бял мрамор, дванадесет ароматизирани свещи, горящи в полилеи от Клодион, лакиран в лазурен цвят параван с позлатени китайски мотиви — такива бяха прекрасните неща, които се появиха пред очите на дамите, когато влязоха стеснително в това елегантно малко жилище.
Не се мяркаше никакво живо същество: навсякъде топло, светло, без да могат да се разгадаят в каквато и да е било степен причините за толкова благоприятния ефект.
Кралицата, която предпазливо влезе в будоара, застана за момент на прага на спалнята.
Принцът се извини по съвсем благовъзпитан начин, че е бил принуден да посвети снаха си в една недостойна за нея тайна.
Кралицата отвърна с полуусмивка, изразяваща много повече от всички думи, които би могла да изрече.
— Сестро, този апартамент е ергенското ми жилище, само аз влизам в него, и то винаги сам — каза граф Д’Артоа.
— Почти винаги — поправи го кралицата.
— Не, винаги — усмихна се той.
— Аха! — каза тя.
— Освен това — продължи той — в будоара, където се намирате, има диван и дълбоко кресло, в които много пъти, когато нощта ме е изненадвала след лов, съм спал така добре, както в леглото си.