— О! — възкликна кралицата. — О, сир!
Изведнъж сияещото й от радост чело се помрачи и наведе. Тази промяна в израза на лицето й стана толкова бързо и изчезна също толкова бързо, че кралят не можа да я забележи.
— Хайде, доставете ми едно удоволствието да поставя колието на шията ви.
Кралицата се възпротиви. Каза тъжно:
— Много е скъпо, нали?
— Бога ми, да! Но аз ви казах, вие вече платихте повече, отколкото струва, и само на мястото си, което ще рече на вашата шия, то ще има истинската си стойност!
Казвайки тези думи, Луи приближи към кралицата, като държеше двата края на великолепното колие, за да го закачи със закопчалката, самата тя изработена от голям диамант.
— Не, не — възрази кралицата, — без детинщини. Приберете това колие във вашето ковчеже, сир!
Тя разтърси глава.
— Отказвате ми удоволствието пръв да го видя на вас?
— Не дай Боже аз да ви откажа тази радост, сир, ако приемех колието, но…
— Но… — изненада се кралят.
— Но нито вие, нито кой да е друг ще види на шията ми колие на такава цена.
— Няма да го носите, госпожо?
— Никога.
— Не приемате?
— Отказвам да закача на шията си един милион, а може би милион и половина, защото оценявам това колие за сто и петдесет хиляди ливри, нали?
— Е, не казвам, че не е така! — отвърна кралят.
— Отказвам да окача на шията си милион и половина тогава, когато касите на краля са празни, тогава, когато кралят е принуден да отмерва средствата си за помощи и да казва на бедните: „Нямам повече пари. Господ да ви е на помощ!“
— Как? Сериозно ли говорите?
— Чуйте, сир, господин Дьо Сартин ми каза един ден, че срещу сто и петдесет хиляди ливри може да се получи един линеен кораб. Кралят на Франция наистина се нуждае повече от линеен кораб, а на кралицата на Франция не й е необходимо колие…
— Ах! — извика кралят на върха на радостта си с влажни от сълзи очи. — О, това, което току-що направихте, е възвишена саможертва. Благодаря, благодаря, благодаря! Антоанета, вие сте добра жена!
И за да увенчае по достойнство нейната сърдечна и гражданска доблест, добрият крал обви двете си ръце около врата на Мария-Антоанета и я целуна.
— Ах, госпожо, как ще ви възхваляват във Франция, когато узнаят словата, които току-що изрекохте! — възкликна той.
Кралицата въздъхна.
— Все още не е късно — каза пламенно той. — Скръбна въздишка!
— Не, сир, въздишка на облекчение, затворете тази кутия и я върнете на бижутерите.
— Вече съм се разпоредил относно сроковете на плащане, парите са готови и тъй, какво да правя? Не бъдете така безпристрастна.
— Не, добре обмислих. Не, съвсем решително не, сир, не го искам това колие, но искам нещо друго.
— По дяволите! Ето че моите сто и шестдесет хиляди ливри са прахосани.
— Сто и шестдесет хиляди ливри? Виж ти! Значи тя била толкова скъпа?
— Честна дума, госпожо, изтървах думата, но не се отричам от нея.
— Сам ще се убедите, че това, което ще ви поискам, ще ви струва много по-евтино.
— Какво искате?
— Да ме пуснете да отида още веднъж в Париж.
— О! Та това е лесно и преди всичко не е скъпо.
— Почакайте, почакайте!
— По дяволите!
— В Париж, на площад „Вандом“.
— По дяволите! По дяволите!
— При господин Месмер.
Кралят се почеса по ухото и каза:
— В края на краищата вие се отказахте от сто и шестдесет хиляди ливри, бих могъл да ви разреша това. Отидете при господин Месмер, но при едно условие — да вземете за придружителка принцеса по произход.
Кралицата се замисли.
— Госпожа Дьо Ламбал, съгласен ли сте?
— Госпожа Дьо Ламбал? Така да бъде!
— Договорихме се.
— Подписвам.
— Благодаря.
— А аз — добави кралят, — аз веднага ще поръчам моя линеен кораб и ще го кръстя „Колието на кралицата“. Вие ще му бъдете кръстницата, госпожо, после ще го изпратя на Ла Перуз.
Кралят целуна ръка на жена си и излезе от покоите й съвсем весел.
10.
Утрото на кралицата
Веднага след излизането на краля кралицата стана и отиде до прозореца да подиша свеж и мразовит утринен въздух.
Денят обещаваше да бъде великолепен и изпълнен с онова очарование, което настъпването на пролетта придава на някои априлски дни. Нощният мраз е последван от ласкавата топлина на слънцето, вятърът се е обърнал от север на изток.
Ако той запазеше тази посока, тогава зимата, тази ужасна зима на 1784 година, щеше да свърши.
На розовия хоризонт вече наистина се виждаше да блика сивкава пара, бягаща пред слънцето влага.
Малко по малко скрежът от клоните падаше в лехите и птичките волно вкопчваха тънките си нокти в наболите филизи.