Априлското цвете, дивата ряпа, свита под леда като онези нещастни цветя, за които разказва Данте, надигаше черната си главица от лоното на току-що разтопилия се сняг и под листата на теменугата — листа плътни, твърди и широки, продълговатата пъпка на загадъчното цвете пускаше двете елипсовидни листчета, които предшестваха разцъфтяването и уханието.
В алеите по статуите, по рамките на телените огради се свличаше със своите пъргави диаманти ледът, който все още не беше вода, но не беше вече и лед.
Всичко предвещаваше безмълвния двубой на пролетта със зимата и предстоящото поражение на зимата.
— Ако искаме да се възползваме от леда, мисля, че трябва да побързаме — извика кралицата, наблюдавайки въздуха. — Нали, госпожо Мизери? Защото пролетта напира, ето я!
— Ваше величество отдавна имаше желание да отиде да се попързаля на малкото Швейцарско езеро — отговори първата камериерка.
— Добре! Още днес ще направим тази разходка, защото утре може би ще бъде късно — каза кралицата.
— Тогава за колко часа да се приготви тоалетът на Ваше величество?
— Веднага. След една лека закуска ще изляза.
— Това ли са единствените заповеди на кралицата?
— Да се провери дали госпожица Дьо Таверне е станала и да й бъде предадено, че искам да я видя.
— Госпожица Дьо Таверне вече е в будоара на Нейно величество — съобщи камериерката.
— Вече! — запита кралицата, която по-добре от когото и да било знаеше в колко часа трябва да си е легнала Андре.
— О, госпожо, тя чака повече от двадесет минути.
— Въведете я.
Действително Андре влезе при кралицата, когато прокънтя първият удар на часовника от Мраморната кула.
Грижливо приготвила се, като всяка жена от двореца, която няма право да се явява небрежно облечена пред върховната си господарка, Дьо Таверне се появи усмихната, но почти неспокойна.
Кралицата също се усмихваше. Това ободри Андре.
— Хайде, добричка моя Мизери, изпратете ми Леонар и костюма ми — каза тя.
После проследи с поглед Мизери и като видя вратата да се затваря след нея, каза на Андре:
— Нищо, кралят бе очарователен, смя се и го разоръжих.
— Узна ли? — попита Андре.
— Вие разбирате, Андре, човек не лъже, когато не е виновен, а аз съм кралица на Франция.
— Така е, госпожо — отговори Андре, изчервявайки се.
— Все пак, скъпа ми Андре, изглежда, имаме вина.
— Вина, госпожо? О, повече от една без съмнение! — каза Андре.
— Възможно е, но ето я първата: съжалихме госпожа Дьо ла Мот, а кралят не я обича. Признавам впрочем, че на мен ми харесва.
— О! Ваше величество е прекалено добър съдник, за да не се прекланят пред присъдите й.
— Ето го Леонар — съобщи госпожа Дьо Мизери, завръщайки се.
Кралицата седна пред тоалетката си от позлатено сребро и прочутият фризьор се зае с работата си. Кралицата имаше най-хубавата коса на света и кокетството й се изразяваше в това да кара хората да се възхищават на косата й. Леонар знаеше това и вместо да действа бързо, както би постъпил с всяка друга жена, на кралицата предоставяше удоволствието да се възхищава по-дълго сама на себе си.
Този ден Мария-Антоанета беше доволна, дори сияеща от радост, беше красива, от огледалото се обръщаше към Андре, отправяше й най-нежни погледи:
— Вас не ви хокат. Вие сте свободна и горда. Вие, от която всички се боят малко, защото като божествената Минерва сте прекалено мъдра.
— Аз, госпожо… — измънка Андре.
— Да, вие, вие, смутителка на радостта на всички заплеси в двореца. Ох, Боже мой! Колко сте щастлива, че сте девойка, Андре, и преди всичко, че съществувате.
Андре се изчерви и се опита да се усмихне тъжно.
— Дала съм обет — каза тя.
— И ще удържите ли на него, красива моя весталке? — попита кралицата.
— Надявам се.
— Апропо, спомням си… — възкликна кралицата.
— Какво, Ваше величество?
— Че без да сте омъжена, от вчера си имате настойник.
— Настойник?
— Да, вашият скъп брат, как се казваше? Филип, мисля.
— Да, госпожо, Филип.
— Той е тук?
— От вчера, както Ваше величество ми направи честта да ми каже.
— И още не сте го видели, така ли? Каквато съм егоистка, вчера ви откъснах от него, за да ви заведа в Париж, това наистина е непростимо.
— Ах, госпожо, от все сърце ви извинявам, и Филип също — каза Андре усмихната.
— Това сигурно ли е?
— Поемам отговорността.
— За себе си.
— И за мен, и за него.
— Как е той?
— Все така хубав, госпожо.
— На колко години е?
— На тридесет и две.
— Бедният Филип, знаете ли, че го познавам почти от четиринадесет години, а девет или десет години от това време са изтекли, без да го видя.