— Господине, аз наистина се боя да повярвам — каза тъжно рицарят.
— В какво?
— Че се подигравате с мен. Или че…
— Или че?…
— Извинете ме, татко… подлудявате!
Старецът хвана сина си за ръката с нервен и енергичен жест.
— Чуйте, господин Филип. Америка е страна, намираща се много далече от Франция, знам това!
— Да, татко, много далече е — повтори Филип, — но съвсем не разбирам какво искате да ми кажете, обяснете, моля ви.
— Една страна без крал и кралица.
— И без подчинени.
— Много добре! И без подчинени, господин философе. Не отричам, тази точка никак не ме интересува и ми е все едно, но това, което не ми е безразлично, това, което ме огорчава, това, което ме унизява, е, че аз също се боя да бъда сигурен.
— В какво, татко? Във всеки случай мисля, че нашите убеждения са съвсем различни.
— Моето е, че сте глупав, синко, а това съвсем не е позволено на мъж, добре сложен като вас. Вижте, хайде, погледнете там!
— Виждам, господине.
— Кралицата се обръща и това е за трети път, да, господине, кралицата се обръща три пъти и гледайте, ето че пак се обръща, тя търси — кого? Господин глупака, господин пуританина, господина от Америка, охо!
И дребният старец захапа вече не със зъби, а с венците си ръкавицата от кожа на сив лопатар, която би побрала две ръце като неговата.
— И какво, господине — каза младият мъж, — ако излезе вярно… което вероятно съвсем не е, че кралицата търси именно мен?
— Ох — повтори старецът, тропайки с крак, — той казва „ако излезе вярно“, значи не е от моята кръв, не е Таверне!
— Аз не съм от вашата кръв? — промърмори Филип. После добави съвсем тихо, с очи, отправени към небето: — Не трябва ли да благодаря за това на Бога?
— Господине — продължи старецът, — повтарям и потретям, кралицата ви зове, търси ви!
— Имате добро зрение, татко — каза студено Филип.
— Хайде — продължи по-кротко старецът, стараейки се да обуздае раздразнението си, — хайде, остави ме да ти обясня. Вярно, ти си имаш свои основания, но в края на краищата аз имам опит, хайде, добри ми Филип, ти мъж ли си, или не си?
Филип леко повдигна рамене.
Старецът, като видя, че напразно чака отговор, рискува по-скоро от презрение, отколкото по необходимост: втренчи очи в сина си и забеляза достойнството, непроницаемата сдържаност, непреодолимата воля, с които това лице бе въоръжено, уви, по отношение на благата. Той потисна мъката си, разтърка с мекия маншон зачервения си нос и с глас, нежен като гласа на Орфей, когато е говорил на скалите в Тесалия, рече:
— Филип, приятелю, хайде, послушай ме.
— Ех, татко, струва ми се, че от петнадесет минути насам правя само това — отговори младият мъж.
„Ох, ще те накарам аз да слезеш от висините на величието си, господин американецо, и ти си имаш своето слабо място, остави ме да го набарам със старите си нокти и ще видиш тогава“ — помисли си старецът.
А на глас каза:
— Не забеляза ли нещо?
— Какво?
— Нещо, което прави чест на наивността ти?
— Да видим. Говорете, господине.
— Много просто: пристигаш от Америка, а замина за там в момент, когато имаше само крал, не и кралица, ако не броим Дю Бари, малко зачитано величие. Та така, завръщаш се, виждаш кралица и си казваш: „Да я уважаваме!“
— Разбира се.
— Бедно дете!
Старецът сподави в маншона едновременно и кашлицата си, и изблик на смях.
— Как! — възкликна Филип. — Вие ме обвинявате, господине, за това, че уважавам кралското достойнство, вие, който сте Таверне Мезон-Руж, вие, един от знатните благородници на Франция!
— Почакай, не ти говоря за кралската власт, говоря ти за кралицата.
— И вие ги разграничавате?
— По дяволите, какво е кралската власт, скъпи? — Една корона, но не се отнася до това, да го вземат дяволите! Какво е кралицата? Една жена, а, жената е нещо различно, за това ти говоря.
— Значи за това говорим! — извика Филип, зачервен едновременно и от яд, и от презрение, като придружи думите си с такъв великолепен жест, че никоя жена не би могла да го види, без да го обикне, никоя кралица — без да го обожава.
— Да, ти нищо не ми вярваш! Е, добре, попитай тогава Дьо Коани, попитай Дьо Лозюн, попитай Дьо Водрьой — продължи дребният старец с нисък и почти свиреп тон и с много цинизъм в усмивката си.
— Млъкнете, млъкнете, татко! — извика Филип с глух глас. — Не мога да ви ударя три пъти със сабята си заради тези три хули, но кълна ви се, ще нанеса тези три удара на самия себе си, безмилостно и неотложно!
Таверне направи крачка назад, завъртя се, така както би направил Ришельо на тридесетгодишна възраст, и разтърсвайки маншона си, каза: