— Е, животното наистина е глупаво, конят е магаре, орелът е гъска, петелът е скопен. Край, ти ме развесели, вярвах, че съм потомък на Касандра, а ето че съм Валер, че съм Адонис, че съм Аполон. Стига!
И той още веднъж се завъртя на пети. Филип стана мрачен и спря стареца насред въртенето.
— Съвсем не говорехте сериозно, нали, татко? — попита той. — Защото е невъзможно благородник от такава чиста раса, какъвто сте вие, да съдейства за разпространяването на такива клевети, раздухвани от неприятелите не само на жената, не само на кралицата, но и на кралската власт.
— То още се и съмнява, животното му с животно! — извика Таверне.
— Вие ми говорихте така, както говорите пред Бога, така ли?
— Точно така.
— Пред Господ, пред когото пристъпвате всеки ден?
Младият мъж бе подхванал отново разговора, така презрително прекъснат от самия него, това бе успех за барона и той се приближи.
— Струва ми се, че съм малко нещо благородник, господин сине мой, и че не лъжа… все пак!
Това „все пак“ беше малко смешно, но Филип не се разсмя.
— И така, вашето мнение е, че кралицата е имала любовници? — попита той. — Тези, които споменахте ли?
— И други… знам ли? Поразпитай из града и в двореца. Трябва да си се върнал от Америка, за да не знаеш какво се говори.
— И кой говори това, господине? Долни памфлетисти?!
— Ей, ей! Да не би да ме вземате за вестникар?
— Не, и именно там е бедата, че хора като вас повтарят подобни нечестиви думи, които се разпростират като зловонни изпарения, които помрачават понякога и най-яркото слънце. Това сте вие, хората от видни родове, които повтарят и придават на тези бръщолевения ужасна трайност. Ах, господине, в името на Бога, не повтаряйте подобни неща.
— При все това аз ги повтарям.
— И защо ги повтаряте? — извика младият мъж, тупайки с крак.
— Ехей! — рече старецът, вкопчвайки се в ръката на сина си и гледайки го с демоничната си усмивка. — За да ти докажа, че не сгреших, като ти казах: Филип, кралицата се обръща, Филип, кралицата се стреми към теб, Филип, кралицата те желае, тичай, тичай, кралицата чака.
— О, небеса! — изстена младият мъж, скривайки глава в ръцете си. — Замълчете, татко, ще ме подлудите.
— Наистина, Филип, не те разбирам — продължи старецът. — Нима е престъпление да се обича? Та това доказва, че човек има сърце, а в очите на тази жена, в гласа й, в походката й не се ли усеща сърцето й? Тя обича, тя обича, ти казвам, но ти си философ, пуритан, квакер, един мъж от Америка, ти не обичаш ли? Ти? Остави я тогава да гледа, остави я да се обръща, остави я да чака, оскърбявай я, презирай я, отблъсквай я, Филип, сиреч Жозеф дьо Таверне.
След тези думи, акцентирани с дива ирония, дребният старец, видял ефекта от тях, се измъкна така, както би се измъкнал изкусителят, след като е дал първия съвет за престъплението.
Филип остана сам, с изпълнено с горест сърце, с кипящ ум; дори не усети, че вече половин час бе останал като закован на едно място, не разбра, че кралицата е приключила разходката си, че се връща, че го гледа и че минавайки с кортежа си, го вика:
— Трябва да сте си отпочинали добре, господин Дьо Таверне, я елате, само човек като вас може кралски да разходи една кралица. Направете място, господа.
Филип забърза към нея заслепен, безразсъден, опиянен.
Поставяйки ръка на гърба на шейната, той усети, че гори; кралицата небрежно се бе обърнала назад. Пръстите му докоснаха косите на Мария-Антоанета.
13.
„Сюфрен“
Противно на обичаите в двореца, тайната бе предано запазена от Луи XVI и от граф Д’Артоа.
Никой не узна в колко часа и как трябваше да пристигне господин Дьо Сюфрен. Кралят бе обявил играта за вечерта. В седем той влезе с принцовете и принцесите от семейството си. Кралицата пристигна, като държеше за ръка престолонаследницата, която беше само на седем години. Насъбрало се бе бляскаво общество. Докато всички се настаняваха и водеха разговори помежду си, граф Д’Артоа безшумно се приближи до кралицата.
— Огледайте се добре наоколо.
— Е, гледам!
— Какво виждате?
Кралицата обходи с очи кръга, претърси скупчилите се, обследва празните места и навсякъде забеляза приятели, навсякъде слуги, сред които — Андре и брат й.
— Не гледайте кой е тук, сестро, вижте кой отсъства.
— Ах, наистина! — възкликна тя.
Граф Д’Артоа се разсмя.
— Все още го няма — продължи кралицата. — Не го ли карам винаги да бяга, а?
— Не — каза граф Д’Артоа, — само шегата се удължава. Господинът отиде да чака командващия флота при градската врата.