Но като направи няколко стъпки, отвличайки Дьо Сюфрен, той изведнъж се обърна към кралицата:
— Апропо, госпожо, поръчал съм да се построи кораб със сто оръдия, промених намерението си за името, което трябва да носи. Вместо да го наречем, както бяхме решили, нали, госпожо…
Мария-Антоанета, посъвзела се, улови във въздуха идеята на краля.
— Да, да — каза тя, — ще го наречем „Сюфрен“ и аз ще му бъда кръстница с господин командващия.
Възгласи, дотогава сдържани, избликнаха необуздано: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“
— И да живее „Сюфрен“! — добави кралят с изискана деликатност, защото никой не можеше да извика „Да живее господин Дьо Сюфрен!“ в присъствие на краля, докато и най-ревностните блюстители на етикета можеха да крещят „Да живее корабът на Негово величество!“
— Да живее „Сюфрен“! — повториха въодушевено събраните.
Кралят направи знак за благодарност, че така добре бе разбран замисълът му, и отведе със себе си господин командващия.
14.
Господин Дьо Шарни
Веднага след като кралят изчезна, всички, които се намираха в залата на принцовете и принцесите, се събраха около кралицата.
Дьо Сюфрен бе дал знак на племенника си да го изчака и той, отдавайки чест, се подчини и остана в групата, в която го видяхме.
Кралицата, която бе разменила с Андре няколко многозначителни погледа, вече почти не изпускаше от очи младия мъж и всеки път когато го погледнеше, си казваше: „Това е той, несъмнено.“ На което госпожица Дьо Таверне отговаряше с жестове и мимики, които не оставяха никакво съмнение у кралицата, тъй като означаваха: „Ох, Боже мой! Да, госпожо, това е той, това наистина е той.“
Филип, както вече казахме, виждаше тревогата на кралицата, той я забелязваше и чувстваше ако не причината, то поне неясния й смисъл. Който обича, никога не се мами по отношение на този, когото обича. Той отгатна, че кралицата е шокирана от нещо необикновено, загадъчно, неизвестно на друг освен на нея самата и на Андре.
Докато младият мъж се питаше докъде ли ще стигне голямото безпокойство на Нейно величество, докато се мъчеше да разбере по лицата на господата Дьо Коани и Дьо Водрьой и да се убеди, че те нямат нищо общо с тази загадка, и докато ги виждаше преспокойно да разговарят с Дьо Хага, който бе дошъл да навести Версай, една личност във величествени кардиналски одежди, следвана от офицер и прелати, влезе в салона.
Кралицата позна Луи дьо Роан, тя го съзря от другия край на залата и веднага извърна глава, без дори да се постарае да прикрие, че е недоволна.
Кардиналът прекоси множеството, без да поздрави никого, и отиде направо пред кралицата, на която се поклони много повече като светски мъж, отколкото като подвластен, който приветства кралица. После отправи прекалено галантен комплимент на Нейно величество, която извърна глава и студено промърмори две-три протоколни думи, сетне продължи разговора си с госпожа Дьо Ламбал и с госпожа Дьо Полиняк.
Принц Луи си даде вид, че изобщо не забелязва лошия прием на кралицата. Направи реверансите си, без да бърза, и с цялото изящество на съвършен дворцов мъж се обърна към лелите на краля, с които разговаря доста дълго, като се вземе предвид, че поради царящата в двореца неуравновесеност там той беше посрещнат толкова благосклонно, колкото ледено и студено от кралицата.
Кардинал Луи дьо Роан бе мъж в разцвета на силите си, с внушителна фигура, с благороднически обноски, чертите му излъчваха интелигентност и любезност. Имаше уста, нежна и сдържана, изящни ръце, началото на плешивина над челото издаваше мъжа на удоволствията или учения; у принц Дьо Роан действително се съвместяваха и единият, и другият.
Това беше желан от жените мъж, от жените, които обичат ухажванията без банални комплименти и парадност; споменаваха го и заради великолепието му. Той наистина бе намерил начин да изглежда беден със своите шестнадесет милиона ливри доход.
Кралят го обичаше, защото беше учен, кралицата, напротив, го мразеше. Причините за тази ненавист никога не станаха ясни докрай, но можеха да подхранват два вида коментари. Първо, говореше се, че като посланик във Виена принц Луи е писал на крал Луи XV писма, изпълнени с ирония по адрес на Мария-Терезия, които Мария-Антоанета не можела да прости на този дипломат. Освен това, и то е по-човешко и преди всичко по-правдоподобно, говореше се, че по повод брака на младата ерцхерцогиня с дофина посланикът бил писал пак на Луи XV някои подробности, засягащи честолюбието на младата жена, много слабичка по онова време, а кралят прочел на всеослушание писмото на вечеря у госпожа Дю Бари.