Явно тези нападки силно бяха уязвили Мария-Антоанета, която, като не можеше публично да се признае за жертва, се бе заклела рано или късно да накаже автора. Наистина по този въпрос имаше цяла политическа интрига. Посолството във Виена бе отнето на господин Дьо Бретьой в полза на господин Дьо Роан.
Господин Дьо Бретьой, прекалено слаб, за да се бори против принца, бе използвал тогава това, което в дипломацията наричат хитрост. Говореше се, че се сдобил с копия или дори с оригиналите на писма на прелата, по онова време посланик, и балансирайки действително направените от дипломата услуги с малката враждебност към семейството на австрийския император, в лицето на дофината намерил съюзник, решен един ден да погуби господин Дьо Роан.
Тази омраза тихо тлееше в двореца и подронваше позициите на кардинала.
Всеки път, виждайки кралицата, той понасяше студения прием, който се постарахме да ви покажем отчасти.
Но по-силен от омразата, колкото и голяма да беше тя в действителност, защото някакво непреодолимо чувство го караше да прощава всичко на неприятеля си, Луи дьо Роан не пропускаше случай за сближаване с Мария-Антоанета, а възможности не му липсваха. Принц Луи дьо Роан беше върховният свещеник на двора.
Той никога не се бе оплаквал, никога никому не бе обещавал нищо. Малък кръг от приятели, между които се открояваше барон Дьо Планта, германски офицер, негов интимен довереник, който го утешаваше от грубите кралски набези, а придворните дами, що се отнася до суровото отношение към кардинала, не всички следваха кралицата и не бяха постигнали същия резултат.
Кардиналът премина като тъмна сянка през смеещата се жива картина, която се разиграваше във въображението на кралицата. Малко след като той се отдалечи от нея, Мария-Антоанета, разведрявайки се, каза на принцеса Дьо Ламбал:
— Знаете ли, че подвигът на този млад офицер, племенник на господин командващия, е един от най-забележителните в тази война? Как се казваше?
— Господин Дьо Шарни мисля — отговори принцесата.
После се обърна към Андре, за да я попита:
— Госпожице Дьо Таверне, така ли беше?
— Да, Ваше превъзходителство, Шарни — отговори Андре.
— Трябва господин Дьо Шарни да разкаже лично на нас за този епизод, без да пропуска нито една подробност. Нека го потърсят. Той е още тук, нали? — продължи кралицата.
Един офицер се отдели и побърза да излезе, за да изпълни заповедта. В същия момент, като се оглеждаше, тя забеляза Филип и нетърпелива както винаги, каза:
— Господин Дьо Таверне, проверете.
Филип се изчерви. Може би, помисли си той, трябваше да предугади желанието на повелителката си. Тогава се спусна да търси този блажен офицер, когото не бе изпуснал от погледа си от момента на представянето му. Тъй че издирването му бе много лесно.
Дьо Шарни пристигна веднага, още между двете повиквания на кралицата. Кръгът пред него се разшири и кралицата можа да го разгледа по-внимателно, отколкото през нощта в града. Той бе двадесет и седем — двадесет и осем годишен мъж, тънък и строен, с широки рамене и съвършени крака. Лицето му, изискано и кротко, ставаше особено енергично всеки път когато се вглъбяваше погледът на големите му сини очи. Учудващо бе човек, завръщащ се от война в Индия, да бъде толкова бял, колкото бе Филип — напрегнатата му и прекрасно очертана шия се открояваше над вратовръзка, чиято белота бе по-малко блестяща от тази на кожата му.
Когато приближи групата, център на която бе кралицата, той все още с нищо не показваше външно, че познава госпожица Дьо Таверне или пък самата кралица.
Обкръжен от офицери, които го разпитваха и на които той вежливо отговаряше, той изглеждаше така, сякаш бе забравил, че има крал, с когото бе разговарял, и кралица, която го наблюдава.
Тази любезност и тази сдържаност го правеха още по-забележим за кралицата, особено взискателна към всичко, отнасящо се до поведението на един мъж.
Не само заради другите Дьо Шарни искаше да прикрие изненадата си при така неочакваната поява на дамата от кабриолета. Най-почтено би било да я накара, ако е възможно, самата тя да забрави, че го е познала.
Погледът на Шарни оставаше естествен и с изискана свенливост, той не заговори, преди кралицата да му даде думата.
— Господин Дьо Шарни, тези дами желаят и това е много естествено желание, щом като и аз го желая — каза тя, — да научат всички подробности за историята на кораба. Разкажете ни, моля ви.
— Госпожо — подхвана младият моряк сред дълбока тишина, — умолявам Ваше величество съвсем не от скромност, а от човечност да ме освободи от този разказ. Това, което направих на „Север“, в същото време и други десет офицери, мои другари, мислеха да го направят, но аз пръв го извърших, ето това е цялата ми заслуга. Що се отнася до желанието на извършеното да се придаде форма на повествование, отправено към Нейно величество, не, госпожо, това е невъзможно и вашето голямо сърце, вашето кралско сърце преди всичко ще го разбере. Бившият капитан на „Север“, толкова смел офицер, този ден просто бе изгубил самообладание. Необходими му бяха десет минути, за да се съвземе. Разбира се, храбростта му се възвърна и от този момент нататък той бе най-смелият от нас. Ето защо умолявам настоятелно Ваше величество да не преувеличава значението на моята постъпка, това би означавало да бъде съсипан един нещастен офицер, който всеки ден оплаква едноминутната забрава…