— Добре! Добре! — каза кралицата затрогната и сияеща от радост, чувайки благосклонния шепот, който великодушните слова на младия офицер възбудиха около нея. — Добре, господин Дьо Шарни, вие сте честен човек, такъв ви познавах…
При тези думи офицерът вдигна глава, съвсем юношеска руменина заля лицето му, погледът му от кралицата се прехвърли към Андре с израз на голяма уплаха. Той се страхуваше от погледа на тази толкова великодушна и дръзка във великодушието си натура. Но Дьо Шарни още не бе чул всичко.
— Защото — продължи неустрашимата кралица — добре е всички да знаят, че господин Дьо Шарни, този млад офицер, слязъл вчера на брега, ни беше вече добре известен, преди да ни бъде представен тази вечер. Той заслужава да бъде известен и всички жени да му се възхищават!
Видя се, че кралицата щеше да говори, че щеше да разкаже история, в която всеки можеше да потърси било малък скандал, било някаква тайна. Заобиколиха я, слушаха я, затаили дъх.
— Представете си, госпожи — започна кралицата, — че господин Дьо Шарни е толкова снизходителен към дамите, колкото е безмилостен към англичаните. Разказаха ми за него една история, която, предварително ви заявявам, му прави най-голяма чест по мое мнение.
— О, госпожо! — измънка младият офицер.
Подразбира се, че думите на кралицата в присъствието на този, за когото се отнасяха, само удвоиха любопитството.
Трепет пробягна през цялата аудитория.
Шарни, с избила по челото му пот, би дал цяла година от живота си само и само да можеше да бъде още в Индия.
— Ето какъв е случаят — продължи кралицата. — Две дами, които аз лично познавам, закъснели, изпаднали в неудобно положение в една тълпа. Изложени били на реална опасност, на голяма опасност. Господин Дьо Шарни по това време случайно или по-скоро за щастие минавал оттам. Отстранил тълпата и без да ги познава, макар че било трудно да отгатне ранга им, взел двете дами под свое покровителство, придружил ги много далеч… на десет левги от Париж, мисля.
— Ах, Ваше величество преувеличава — намеси се със смях Дьо Шарни, ободрен от обрата, който бе взел разказът.
— Хайде, да приемем, че са пет левги, и да не говорим повече за това — прекъсна я граф Д’Артоа, — внезапно намесвайки се в разговора.
— Така да бъде, братко — продължи кралицата, — но най-хубавото е, че господин Дьо Шарни дори не се опитал да научи имената на двете дами, на които направил тази услуга, че се отдалечил, без да обърне глава, по такъв начин те се изплъзнали от покровителстващите ги ръце, без да бъдат обезпокоени нито за миг.
Присъстващите възклицаваха, възхищаваха се; Шарни бе обсипан с комплименти от двадесет жени едновременно.
— Хубаво е, нали? — приключи кралицата. — Дори рицар на Кръглата маса не би направил нещо по-добро.
— Това е чудесно! — възкликна хорът.
— Господин Дьо Шарни — продължи кралицата, — кралят без съмнение е ангажиран с възнаграждаването на господин Дьо Сюфрен, вуйчо ви, аз пък от своя страна бих искала да направя нещо за племенника на този велик човек.
Тя му протегна ръка. А когато, пребледнял от радост, Шарни залепи устните си върху тази ръка, Филип, смъртноблед от мъка, се потули зад широките завеси на салона. Андре също беше пребледняла и затова не можа да забележи какво преживява брат й. Гласът на граф Д’Артоа прекъсна тази сцена, която бе така странна за наблюдателя.
— Ах, братко Дьо Прованс — каза той високо, — пристигнахте значи, господине, пристигнахте. Прочее пропуснахте едно хубаво зрелище, пристигането на господин Дьо Сюфрен. Това наистина бе момент, който никога няма да забравят френските сърца! Как, по дяволите, пропуснахте това, вие, братко, който сте толкова точен!
Господинът сви уста, поздрави разсеяно кралицата и отговори нещо банално. После съвсем тихо каза на господин Дьо Фаврас, негов капитан на стражата:
— Как стана, че той е във Версай?