— Ех, господине — отвърна капитанът, — вече час се питам и още нищо не съм разбрал.
15.
Стоте луидора на кралицата
Сега, след като накарахме нашите читатели да се запознаят или да подновят познанството си с главните герои на тази история, сега, след като ги въведохме и в малката къща на граф Д’Артоа, и в двореца на Луи XIV — във Версай33, ще ги отведем в малката къща на улица „Сен Клод“, където кралицата на Франция заедно с Андре Таверне бе влязла инкогнито и се бе качила на четвъртия етаж.
След като кралицата си отиде, госпожа Дьо ла Мот, знаем това, от радост няколко пъти брои стоте луидора, които като по чудо й бяха паднали от небето. Петдесет двойни луидора от по четиридесет и осем ливри се разпиляха върху бедната маса и блестяха под светлината на лампата така, че аристократичното им присъствие изглеждаше оскърбително за цялата бедняшка мансарда. След удоволствието да има госпожа Дьо ла Мот не познаваше друго по-голямо от това да показва. Притежаването беше нищо за нея, ако то не пораждаше завист.
От известно време вече й бе омръзнало камериерката й да бъде свидетел само на мизерията й, затова сега бързаше да я приеме като довереница на богатството си.
Извика Клотилд, която бе останала в преддверието, и умело нагласи светлината на лампата така, че златото да блести върху масата.
— Клотилд! — извика я тя.
Прислужницата влезе.
— Елате тук и вижте! — добави госпожа Дьо ла Мот.
— Ах, госпожо… — извика старицата, сплитайки ръце и проточвайки шия.
— Безпокояхте се за възнаграждението си? — каза госпожа графинята.
— Ах, госпожо! Никога не съм казвала нито дума за това. Ами! Аз попитах госпожа графинята кога би могла да ми плати и това беше съвсем естествено, след като от три месеца насам нищо не съм получила.
— Мислите ли, че имаше откъде да ви платя?
— Исусе! Ако имах това там, бих се считала богата за през целия си живот.
Госпожа Дьо ла Мот погледна старицата, повдигайки рамене с неизразимо презрение.
— Щастие е, че някои хора си спомнят името, което нося, докато онези, които би трябвало да го помнят, го забравят.
— И за какво ще използвате всички тези пари? — попита Клотилд.
— За всичко.
— Първо, госпожо, това, което бих счела за най-важно, би било да обзаведем кухнята, защото вие ще давате вечери, нали, сега, когато имате пари?
— Шшт! — рече госпожа Дьо ла Мот. — Чука се.
— Госпожата се мами — каза старицата, спестяваща си винаги ходенето.
— Но аз ви казвам, че се чука.
— Ох, обещавам на госпожата…
— Хайде, вижте.
— Нищо не съм чула.
— Да. И преди малко също не бяхте чули нищо. О, ако двете дами си бяха отишли, без да влязат…
Този довод се стори убедителен на Клотилд и тя се запъти към вратата. Госпожа Дьо ла Мот побърза да прибере от масата петдесетте двойни луидора в ръката си, после ги пусна в едно чекмедже. Затваряйки чекмеджето, тя измърмори:
— Хайде, Провидение, още някой луидор!
Тези думи бяха произнесени с израз на скептична алчност, която би накарала дори Волтер да се разсмее. През това време входната врата се отвори и в антрето се чуха стъпки на мъж. Размениха се няколко думи между този мъж и Клотилд, без госпожа графинята да схване нещо. После вратата се затвори, стъпките се изгубиха по стълбището и старицата се върна с писмо в ръка.
— Ето — каза тя, подавайки писмото на господарката си.
Графинята внимателно разгледа почерка, плика и печата, после вдигна глава и попита:
— Прислужник?
— Да, госпожо.
— Познавам този герб — продължи госпожа Дьо ла Мот, оглеждайки отново печата.
После, като приближи печата към лампата, каза:
— Муцуна с девет златни дяволски ореха, кой носеше такъв герб?
Някое време тя се рови в спомените си, но безрезултатно.
— Все пак да видим писмото — промърмори.
Отвори го внимателно, така че да не повреди печата, и прочете:
Госпожо, лицето, към което се обърнахте за помощ, ще може да ви види утре вечер, ако ви бъде приятно да го приемете.
— И това ли е всичко?
Графинята отново се помъчи да си спомни нещо и каза:
— Писах на толкова хора. Хайде да видим на кого съм писала… На всички. Кой ми отговаря? Дали е мъж или жена?… Почеркът нищо не говори… нищо не значи… истински почерк на секретар… Този стил? Стил на покровител — безизразен и стар.
После тя повтори: „Лицето, към което се обърнахте…“
— Фразата цели да оскърби. Сигурно е от жена.
Тя продължи:
— „… Ще дойде утре вечер, ако ви е приятно да го приемете.“ Една жена щеше да каже: „Ще ви очаква утре вечер.“ Мъж е… И все пак вчерашните дами са добре дошли, впрочем те бяха видни дами. Няма подпис… Но кой носи герб с девет златни дяволски ореха? Фамилията Роан, Боже мой! Да, аз писах на господин Дьо Гемене и на господин Дьо Роан — един от двамата ми отговаря, съвсем ясно… Но щитът на герба не е разделен на четири, писмото е от кардинала… Ах, кардинал Дьо Роан, този галантен мъж, този женкар, този властолюбец, той ще дойде да види госпожа Дьо ла Мот, ако госпожа Дьо ла Мот пожелае! Добре, да бъде спокоен, вратата ще му бъде отворена. И то кога? Утре вечер.