— Но, графе, вие не знаете каква е шията ми!
— Вашата е като на Касандра и за да не липсва нищо в приликата, тя имаше като вас или вие като нея малък черен знак на височината на шестото ляво ребро.
— Но, графе, вие сте пророк!
— Е, не, маркизо, бях му казал — намеси се със смях маршал Дьо Ришельо.
— А вие откъде знаете?
Маршалът разтегна устни.
— Хм, това е семейна тайна.
— Добре де — измърмори графиня Дю Бари. — Наистина, маршале, човек трябва да си слага двоен слой червило, когато идва при вас.
После, обръщайки се към Калиостро, попита:
— Наистина, господине, вие следователно владеете тайната на подмладяването, щом като на възрастта, на която сте — три или четири хиляди години, изглеждате едва на четиридесет?
— Да, госпожо, притежавам секрета на подмладяването.
— Подмладете ме тогава!
— Вас, госпожо, излишно, чудото е сторено. Човек е на толкова, на колкото изглежда, а вие сте най-много на тридесет.
— Изяснете, моля ви.
— Много просто. Вие се възползвахте от моя начин.
— Господи! Как?
— Пихте от моя еликсир.
— Аз?
— Вие самата, графиньо. Ах, вие не сте го забравили!
— О!
— Графиньо, спомняте ли си една къща на улица „Сен Клод“? Спомняте ли си да сте идвали в тази къща по някаква работа, отнасяща се до господин Дьо Сартин? Спомняте ли си да сте направили услуга на един от приятелите ми на име Жозеф Балзамо? Спомняте ли си, че Жозеф Балзамо ви подари флаконче с еликсир, препоръчвайки ви да вземате по три капки от него всяка сутрин? Спомняте ли си, че изпълнявахте предписанието му до миналата година, когато съдържанието на шишенцето бе изчерпано? Ако вече не си спомняте, графиньо, то наистина това не би било забвение, а неблагодарност15.
— О, господин Дьо Калиостро, та вие ми разказвате неща…
— Които са известни само на вас, да, знам. Но в какво би се изразило достойнството на гадателя, ако не знаеше тайните на бъдещето?
— Но Жозеф Балзамо значи е притежавал като вас рецептата на този възхитителен еликсир? А той… жив ли е още?
— Не знам нищо за него. Преди три години бедният Балзамо изчезна. За последен път го видях в Америка, на бреговете на Охайо, тогава заминаваше на експедиция в Скалистите планини, след това чух, че там починал.
— Хайде, графе, бива ли така! — подвикна маршалът. — Стига любезности, за Бога!
— Сериозно ли говорите, господине? — попита граф Дьо Хага.
— Много сериозно, сир, пардон, искам да кажа графе — Калиостро се поклони с жест, който означаваше, че грешката, която току-що бе допуснал, е съвсем случайна.
— И така, госпожата не е достатъчно възрастна, за да бъде подмладявана? — запита маршалът.
— Честно — не.
— Е, добре! Ще ви предложа друго лице. Да вземем приятеля ми Таверне. Какво ще кажете за него? Има ли вид на съвременник на Пилат Понтийски? Или може би точно обратното? А много ли е възрастен той?
Калиостро погледна към барона.
— Не — каза той.
— Ах, скъпи графе, ако подмладите тоя там, ще ви провъзглася за ученик на Медея16 — заяви Ришельо.
— Вие наистина ли желаете това? — попита Калиостро, обръщайки се с думите си към господаря на дома, а с поглед — към цялата аудитория.
Всеки отговори с утвърдителен жест „да“.
— И вие ли, господин Таверне?
— Аз повече от другите желая това, дявол да го вземе! — отговори баронът.
— Е, добре! Това е лесна работа — каза Калиостро.
Той пъхна два пръста в джоба си и извади оттам осемстенно шишенце.
После взе чиста кристална чаша и изля в нея няколко капки от съдържанието на шишенцето, разреди капките в половин чаша студено шампанско и подаде на барона така приготвеното питие.
Баронът пое чашата, но в момента, когато трябваше да я поднесе към устата си, се поколеба. Всички се разсмяха така шумно, че Калиостро се обезпокои и подкани:
— Побързайте, бароне, или ще допуснете да пропадне питие, всяка капка от което струва сто луидора17!
— По дяволите — обади се Ришельо, като се опитваше да се шегува, — то е съвсем различно от токайското.
— Трябва значи да го изпия? — попита баронът, почти разтреперан.
— Или дайте чашата на някой друг, господине, та еликсирът да бъде полезен поне някому.
— Дай! — Ришельо протегна ръка.
Баронът помириса чашата и под влияние на свежия и благовонен аромат, на красивия светлочервеникав цвят, който няколкото капки еликсир бяха придали на шампанското, глътна магическото питие.
В същия миг му се стори, че някаква тръпка разтърсва тялото му и кара да нахлуе към кожата цялата стара и ленива кръв, която дотогава дремеше във вените му от краката до сърцето. Набръчканата му кожа се изпъна, очите му, меко покрити със завесите на клепачите, се разшириха без участието на волята. Зениците на очите му, живи и големи, заиграха, треперенето на ръцете отстъпи на странно равновесие на нервите, гласът му стана по-твърд, а коленете си възвърнаха подвижността от най-красивите дни на младостта му и се изправиха едновременно с кръста, сякаш питието, разливайки се, го бе възродило за миг.
16
Медея — в древногръцката митология магьосница, дъщеря на Еет, цар на Колхида. Влюбена в Язон, тя му помага да завладее златното руно и напуска Колхида с него. По-късно заради изневярата му погубва съперницата си и своите две деца — бел.ред.
17
Луидор (луи) — френска златна монета, равна на 20 франка; нарича се още наполеон — бел.прев.