Госпожа Дьо ла Мот обмисли: „Сто ливри за един месец! Много е, но трябва да се има предвид, че след един месец това или ще е много скъпо и ще върна мебелите, или тогава вече ще мога да си поръчам нови. Смятах да вложа петстотин ливри, но да действаме на широка нога, нека похарчим сто екю.“
— Ангажирам тези мебели за един месец и всички подходящи завеси — каза тя високо.
— Да, госпожо.
— И килимите.
— Ето ги.
— Какво ще ми предложите за още една стая?
— Тези зелени столове, този дъбов шкаф, масата с извити крака, зелени завеси от дамаска.
— Добре, а за спалня?
— Едно широко и красиво легло с покривка от кадифе, бродирана в розово и сребристо, сини завеси, украшения за камината, малко в готически стил, но с богата позлата.
— Тоалетка?
— С дантели малин34. Вижте ги, госпожо. Скрин с нежна инкрустация, подобно шкафче, тапициран диван, столове, елегантен фенер, който е от спалнята на госпожа Дьо Помпадур, от Шоази.
— Всичко това на каква цена?
— За един месец?
— Да.
— Четиристотин ливри.
— Хайде, господин Фингре, аз не съм коя да е. Хора със знатен произход като мен не можете да смаете. Разсъдете, ако обичате, та четиристотин ливри месечно прави четири хиляди и осемстотин ливри годишно и за тази цена мога да имам напълно обзаведен дом.
Господин Фингре си почеса ухото.
— Вие ме отблъсквате от площад „Роаял“ — продължи графинята.
— От това бих изпаднал в отчаяние.
— Докажете. Съгласна съм да дам сто екю за цялата мебелировка.
Жана произнесе последните думи така авторитетно, че търговецът отново се замисли.
— Така да бъде, госпожо — рече той.
— И при едно условие, майстор Фингре.
— Какво, госпожо?
— Че всичко ще бъде доставено и подредено в апартамента, който ще ви посоча, до три часа следобед, считано от момента.
— Десет часът е, госпожо, помислете, сега бие десет часът.
— Да или не?
— Къде трябва да се отиде, госпожо?
— Улица „Сен Клод“ в Маре.
— На две крачки?
— Точно.
Търговецът на мебели отвори вратата към двора и започна да вика: „Силвен! Ландри! Реми!“ Трима от чираците притичаха много доволни, че имат претекст да прекъснат работата си и да видят красивата дама.
— Носилките, господа, количките! Реми, вие ще натоварите гарнитурата със златните пъпки. Силвен — мебелите за преддверието на количката, а вие, тъй като сте много старателен, вие ще поемете спалнята. Ако обичате, да направим сметката, госпожо.
— Ето шест двойни луидора — каза графинята — плюс един обикновен луидор, върнете ми рестото.
— Ето две екю по шест ливри, госпожо.
— Едно от които ще дам на тези господа, ако работата бъде свършена добре — отговори графинята.
И тъй като вече бе дала адреса, тя си тръгна. Един час по-късно жилището на третия етаж бе наето и не бяха минали и два часа, когато салонът, преддверието и спалнята вече се обзавеждаха.
В така промененото жилище, с изчистени прозорци и запалени камини, Жана се отдаде на тоалета си и два часа се наслаждава на удоволствието да ходи по хубав килим, да чувства топлината на тапицираните стени и да вдъхва аромата на няколко шибоя, които радостно къпеха стебла в японски вази, а цветовете си — в хладния въздух на апартамента.
Фингре не бе забравил и позлатените свещници, разположени от двете страни на огледалата, полилеите със стъклени висулки, които пречупваха светлината на восъчните свещи във всички цветове на дъгата.
Огън, цветя, свещи, ухаещи рози — Жана използва всичко за украсяване на рая, който бе предназначен за Негово високопреосвещенство.
Кокетството на Жана не свършваше дотук.
Ако огънят разкриваше интериора на тази тайнствена стая, ако уханията издаваха жената, самата тя излъчваше красота, дух и вкус, достойни за високопоставен посетител. В приготовленията си Жана вложи изтънченост, за която господин Дьо ла Мот, отсъстващият й съпруг, би й потърсил сметка. Жената бе достойна за апартамента и за мебелите, взети под наем от майстор Фингре.
След като леко похапна, за да запази и присъствие на духа, и елегантната си бледост, Жана потъна в голямото пасторално кресло до огъня в спалнята си.
С книга в ръка, с крак върху табуретката тя зачака, заслушана едновременно в тиктакането на часовника и в далечния шум на колите, които рядко нарушаваха спокойствието на опустелия квартал „Маре“.
Часовникът удари девет, десет, единадесет часа — никой не идваше — нито с кола, нито пеша. Единадесет часът, това впрочем бе времето на галантните прелати, които са повъзбудили любовта си към ближния на някоя вечеря в предградията и които трябва да изминат път, равен на двадесет превъртания на колелото, за да навлязат в улица „Сен Клод“, които се възхищават от себе си, че са човеколюбиви, филантропи и набожни, и то така евтино.