Във Фий дю Калвер злокобно удари полунощ.
Огънят, подклаждан с въздишки, се бе превърнал в жарава, след това — в пепел. В двете стаи цареше африканска жега.
Старата прислужница, която се бе приготвила, сумтеше, съжалявайки за бонето си с претенциозни връзки, чиито възли се поклащаха, когато задрямваше пред свещта в преддверието, в опасна близост до пламъка и разтопения восък.
В дванадесет и половина през нощта Жана, разгневена, стана от фотьойла си, който повече от сто пъти бе напускала тази вечер, за да разтваря прозореца и да потапя поглед в дълбочината на улицата.
Кварталът бе спокоен като преди сътворението на света.
Тя накара прислужницата да я съблече, отказа да вечеря и освободи старицата, чиито въпроси започнаха да я отегчават. И сама сред своите копринени тапети, под красивите завеси в чудесното си легло тя не спа по-добре, отколкото предишната нощ, защото тогава безгрижието й бе по-радостно и тя бе изпълнена с надежда.
Въпреки това след дълго обръщане, мятане и безсилие пред злата участ Жана намери извинение за кардинала.
Първо, това, че беше кардинал, висш свещеник, че имаше хиляди неотложни ангажименти и следователно по-важни от някакво посещение на улица „Сен Клод“.
И после друго — много утешително за Жана извинение: той не познава незначителната графиня Дьо Валоа. О, нямаше да се успокои, ако господин Дьо Роан беше пропуснал да удържи на думата си след първото посещение.
Тази причина, която Жана измисли за самата себе си, се нуждаеше от доказателство, за да е по-достоверна.
Жана не я сдържаше, тя скочи от леглото, съвсем бяла в пеньоара си, и запали свещите на нощната лампа; дълго се гледа в огледалото. След като не откри нищо обезпокояващо, тя се усмихна, духна свещите и си легна отново. Извинението беше добро.
17.
Кардинал Дьо Роан
На следващия ден Жана, без да се отчайва, отново започна да оправя апартамента и личния си тоалет.
Огледалото й бе съобщило, че господин Дьо Роан би дошъл, колкото и малко да бе чул да се говори за нея.
Впрочем удари седем часът и огънят в салона буйно гореше, когато една карета изтрополя по наклона на улица „Сен Клод“.
Жана все още не бе имала време да погледне през прозореца и да се успокои.
От каретата слезе мъж, загърнат в голям редингот, после вратата се затвори след него и каретата отиде в малка съседна улица, за да чака връщането на господаря.
Веднага след това прокънтя звънецът и сърцето на госпожа Дьо ла Мот се разтуптя така силно, че можеше да се чуе. Но засрамена, че се е отдала на безразсъдно вълнение дотолкова, доколкото й беше възможно, тя изкомандва „млъкни“ на това сърце, постла масата с бродирана покривка, постави и нова мелодия на клавесина и един вестник в ъгъла на камината.
След няколко секунди Клотилд съобщи на госпожа графинята:
— Лицето, което е писало онзи ден.
— Нека влезе — каза Жана.
Лека стъпка, скърцащи обувки, красив мъж, облечен в кадифе и коприна, държащ главата си изправена и изглеждащ десет лакътя35 висок в този малък апартамент, ето това видя Жана, ставайки, за да го приеме.
Бе неприятно засегната от инкогнитото, пазено от особата.
Решавайки да вземе предимството като жена, която е размислила, запита с реверанс на покровителка, а не на покровителствана:
— С кого имам честта да разговарям?
Принцът погледна вратата на салона, зад която изчезна старицата.
— Аз съм кардинал Дьо Роан — каза той.
Като чу това, госпожа Дьо ла Мот се престори, че се изчервява и смущава от скромност, и отговори с реверанс, какъвто се прави пред крале.
После приближи един фотьойл и се настани в него, вместо да седне на стол, както изискваше етикетът. Кардиналът, като видя, че може да се държи, както му е удобно, постави шапката си върху масата и застана очи в очи с Жана, която също го гледаше втренчено.
— Значи е вярно, госпожице? — каза той.
— Госпожа — прекъсна го Жана.
— Пардон… забравих… Значи е вярно, госпожо?
— Съпругът ми се казва граф Дьо ла Мот, Ваше високопреосвещенство.
— Точно така, точно така, охрана на краля или на кралицата?
— Да, Ваше високопреосвещенство.
— А вие, госпожо, вие по баща сте Валоа?
— Да, Валоа, Ваше високопреосвещенство.
— Голямо име! — каза кардиналът, кръстосвайки крак върху крак. — Рядко срещано, залязло.