— Същевременно се престорихте, че съвсем не ме познавате?
— Защото вие не ми направихте честта да се представите.
— Прочее тази гордост ми харесва — каза оживен кардиналът, благосклонно наблюдавайки въодушевените очи и надменния израз на лицето на Жана.
— Казах впрочем — продължи тя, — че преди да ви видя, бях решила да захвърля окаяното наметало, което забулва мизерията ми, прикрива голотата на името ми, и да тръгна в дрипи като всяка просеща християнка да изпросвам хляба си не от високомерието, а от милосърдието на минувачите.
— Надявам се, че не сте изчерпали средствата си, госпожо?
Жана не отговори.
— Нямате ли някаква земя, пък била тя и ипотекирана, семейни бижута, това например?
Той сочеше една кутийка, с която си играеха белите и нежни пръсти на младата жена.
— Това тук? — възкликна тя.
— Оригинална кутийка, уверявам ви. Ще позволите ли?
Той я взе.
— Ах! Портрет!
Направи веднага жест, изразяващ изненада.
— Вие познавате ли особата на този портрет? — запита Жана.
— Това е Мария-Терезия.
— Мария-Терезия?
— Да. Императрицата на Австрия.
— Наистина! — възкликна Жана. — Сигурен ли сте, Ваше високопреосвещенство?
Кардиналът започна по-задълбочено да разглежда кутията.
— Откъде разполагате с това? — попита той.
— Ами от една дама, която идва онзи ден.
— При вас?
И кардиналът загледа кутийката с още по-голям интерес.
— Сбърках, монсеньор, дамите бяха две — продължи графинята.
— И едната от тези дами ви даде тази кутийка? — запита той недоверчиво.
— Тя не ми я даде, не.
— Как тогава е във вашите ръце?
— Тя я забрави при мен.
Кардиналът се замисли, така се замисли, че с това заинтригува графиня Дьо Валоа, и тя реши, че трябва да внимава. После кардиналът вдигна глава и като гледаше внимателно графинята, попита:
— И как се казваше тази дама? Ще ме извините, нали, задето ви отправям този въпрос, самият аз съм много смутен в ролята на съдия.
— Наистина, Ваше високопреосвещенство, въпросът е странен — каза госпожа Дьо ла Мот.
— Недискретен — може би, но странен…
— Повтарям: странен. Ако познавах дамата, която остави тук тази кутийка…
— Тогава?
— Тогава щях вече да съм й я изпратила. Сигурно тя държи на нея и аз не бих искала да заплати за визитата си с четиридесет и осем часа безпокойство.
— Следователно вие не я познавате…
— Не, знам само, че е милосърдна дама от благотворителна къща…
— От Париж?
— От Версай…
— От Версай… Главната дама на благотворителна къща?
— Монсеньор, аз приемам жени, които не унижават една бедна жена, като й носят помощи, а тази дама, на която благодетелни хора бяха пояснили положението ми, посещавайки ме, остави сто луидора на камината ми.
— Сто луидора! — изненада се кардиналът, после разбра, че можеше да засегне самочувствието на Жана.
Наистина Жана трепна.
— Извинете, госпожо — добави той, — не се учудвам, че са ви дали тази сума. Напротив, вие напълно заслужавате загрижеността на милосърдните хора и произходът ви ги задължава да ви бъдат полезни. Само титлата „благородна дама“ ме учудва, те правят обикновено по-малки дарения. Бихте ли могли да ми опишете тази дама, графиньо?
— Трудно, Ваше високопреосвещенство — каза Жана, за да изостри любопитството на събеседника си.
— Как така трудно? След като е идвала тук…
— Разбира се. Но тази дама, която вероятно не желаеше да бъде позната, криеше лицето си под една широкопола шапка, освен това бе загърната в кожи. Впрочем…
Графинята изглеждаше така, сякаш се мъчи да си спомни нещо.
— Впрочем? — повтори кардиналът.
— Мисля, че видях… Не твърдя, монсеньор.
— Какво мислите, че сте видели?
— Сини очи.
— А устата?
— Малка, но въпреки това устните плътни, особено долната.
— Висока или средна на ръст?
— Среден ръст.
— Ръцете?
— Съвършени.
— Шията?
— Дълга и тънка.
— Лицето?
— Строго и благородно.
— Акцентът?
— Леко затруднен. Но вие може би познавате тази дама, Ваше високопреосвещенство?
— Как да я позная, госпожо графиньо? — попита живо прелатът.
— Ами по начина, по който ме разпитвате, монсеньор, или дори само по симпатиите, които всички творци на добри дела изпитват едни към други.
— Не, госпожо, не. Не я познавам.
— При все това, Ваше високопреосвещенство, ако имате някои съмнения…
— Но по какъв повод?
— Предизвикани от този портрет например?
— Ах! — възкликна оживен кардиналът, който се боеше, че е позволил на дамата твърде много да се усъмни. — Да, именно, този портрет…