Двете особи, които Калиостро посочи поименно, потръпнаха.
— Признайте смело, господин Дьо Лоней, ние не сме съд, пък и намерението не се наказва. Хайде, помислихте ли си това, което казах? А вие, господин Дьо Кондорсе, наистина ли имате в този пръстен отрова, която бихте искали да ме накарате да опитам в името на вашата любима метреса — науката?
— Бога ми! — Дьо Лоней се засмя и изчерви. — Признавам, прав сте, господин графе, това беше безумие. Но тази безумна мисъл мина през главата ми в момента, когато ме обвинявахте.
— И аз — каза Кондорсе, — аз не по-малко от Дьо Лоней ще бъда откровен. Действително си помислих, че ако вкусите от това, което имам в пръстена си, не бих оценил нито за обол19 безсмъртието ви.
В същия момент около масата се разнесе възторжен вик. Това беше признание не на безсмъртието, а на проницателността на граф Дьо Калиостро.
— Виждате — спокойно каза той, — виждате, че отгатнах. Прочее така предсказвам всичко, което трябва да се случи. Житейският ми опит разбулва от пръв поглед миналото и бъдещето на хората, които виждам. Непогрешимостта ми в това отношение е такава, че се разпростира и над живата, и над мъртвата природа. Ако се качвам в карета, по вида на конете разбирам, че ще се понесат в необуздан бяг, по израза на лицето на кочияша — че ще ме преобърне или ще ме блъсне. Ако се качвам на кораб, разбирам дали капитанът е невежа или инат и следователно не ще може или не ще пожелае да направи необходимата маневра. В такъв случай отбягвам и кочияша, и капитана, изоставям и конете, и кораба. Аз не отхвърлям риска, аз го намалявам. Вместо да му оставя сто възможности, както правят всички, отнемам му деветдесет и девет и не се доверявам на стотната. Ето каква ми е ползата от това, че съм живял три хиляди години.