Такова усилие е възможно: това е посланието на неговата проза, въпреки извънмерната сгъстеност на негативното, въпреки непоносимата тяга на песимистичните изводи в нея. Възможно е, защото пряко непоносимия ужас на лагерния свят човешкото остава — дори и само чрез самото устояване, чрез несъзнателния вече инстинкт да оцелееш — въпреки всичко. Остава чрез Шаламов, остава въпреки Шаламов, остава дори като Шаламов спори с Шаламов — и Шаламов опровергава Шаламов — чрез преживяното, чрез своя собствен опит, чрез устояването на самия ръб на гибелта. Например чрез своята рецепта за оцеляване — като повтаря в паметта си стиховете, запомнени от онзи някогашен живот, който иначе вече е изцяло забравен. Например в необходимостта от духовно общуване, реализирана чрез поезията — странна и дори абсурдна в един изцяло нечовешки свят — ала в „Атински нощи“ тази необходимост се оказва насъщна: по-насъщна от неотменните лагерни насъщности — от храна, от топлина и почивка. Надмогването на нечовешкото битие, оцеляването на човешкото въпреки неговата смразяваща мощ — при което самото това оцеляване граничи с чудото, има не толкова физически, колкото духовни измерения, наситени с внезапни процепи към метафизичните измерения и с почти митологична символика, често граничещи с трансцеденталното. Това е специфичната метафизика на лагерния свят, изграждана систематично от Шаламов.
Нишките на тази метафизика са крехки и невидими — но тъкмо те успяват да проникнат в унизителните и унищожителни пространства на лагерния свят. Такава нишка е например надмогването на реалността чрез самата смърт — описана в „Шери бренди“: смъртта на Осип Манделщам, провидяна през собствения опит на Шаламов като доходяга; смъртта, чрез чиито видения поетът отново намира проход към съкровеното свое същество, припомняйки си откровенията на поетичното. Нишките на тази метафизика се крепят и върху съхранилото се по неведом начин добро, което избликва неочаквано и твори чудеса, без да иска и да очаква нищо в замяна. Това добро е осезаемо например в тази Лида от едноименния разказ, която — пропускайки само една буква от лагерните документи на Крие, един от множеството протагонисти на Шаламов в неговите разкази, променя самата му съдба и отваря пътя му към спасението — и няма нито дума за благодарност между двамата, защото всяка благодарност е твърде малка. Ще открием тези нишки и в колективния символ на непоносимото, чрез куража да синтезираш нетърпимото — например в скръбните редове от „Всички умряха“, в унищожителните пресичания с библейската символика в „Прокураторът на Юдея“, или в „По лендлиз“ — чрез онзи непомръкващ блясък върху щита на получения „по лендлиз“ булдозер, с който изтласкват разпълзелите се от разцъфнал масов гроб мъртви-тези „нетленни“ мъртъвци, които дори вледенената Колимска земя иска да покаже, да отхвърли от себе си. И най-сетне — можем да ги доловим чрез символичния диалог в „Протези“ — когато на прага на лагерния изолатор принуждават арестантите да оставят протезите си — изкуствените ръце, нозе, очи и метални корсети — и след всички питат Шаламов, оглеждайки голото му тяло: „Ти какво ще оставиш? Душата си ли?“ „Не“ — отговаря той — „Душата си няма да оставя.“
Той не оставя душата си там. Превръща я — кървяща и осакатена — в свидетел на преживяното. И това е голямата разлика: липсва дистанцията, липсва надвластният осмислящ писателски поглед, липсва авторовото все-можене и всезнаене. Варлам Шаламов не е писател в обичайния смисъл на думата. Той е свидетел — свидетел е пред големия съд на времето и съвестта. Той не измисля и не описва, не ни осигурява наслада чрез написаното. Той ни въвлича в своя свят, изправя ни пред своя кървав опит, заставя ни да си здрависаме с премръзналата, гноясала, захвърлена в колимските ледове кожа, смъкната от неговата собствена ръка. С неговата рицарска ръкавица.
Колимски разкази
По снега
Как се утъпква път през снежната целина? Отпред върви човек, поти се и ругае, едва мести краката си и непрекъснато затъва в пухкавия сняг. Върви дълго и оставя след себе си неравни черни ями. Уморява се, ляга върху снега, свива си цигара и димът от махорката се стели на синьо облаче над блестящия бял сняг. Човекът вече е отминал нататък, а облачето продължава да виси там, където е почивал — въздухът е почти неподвижен. Пътищата винаги се прокарват в тихи дни, за да не засипят ветровете хорския труд. Човек сам си определя ориентирите в снежния безкрай — някоя скала или високо дърво; той насочва тялото си по снега както кърмчията лодката си по реката от нос към нос.