— Залагам одеялото — с дрезгав глас рече Наумов.
— Двеста — отвърна му безразлично Севочка.
— Хиляда, копеле! — изкрещя Наумов.
— Отде накъде? Това не е вещ! Чист боклук — възпротиви се Севочка. — Само заради теб — залагам триста.
Сражението продължи. Според правилата битката не може да бъде прекратена, докато партньорът все още има какво да залага.
— Залагам валенките.
— На валенки не играя — твърдо каза Севочка. — Не ща държавни парцали.
Срещу няколко рубли замина една украинска кърпа за ръце с бродирани петли, табакера с профила на Гогол — всичко отиваше при Севочка. През тъмната кожа на бузите на Наумов изби ярка червенина.
— На вересия — раболепно рече той.
— Изтрябвало ми е — веднага отвърна Севочка и, без да се обръща, протегна назад ръка — между пръстите му тутакси се озова запалена цигара от махорка. Севочка дръпна и се разкашля.
— Изтрябвало ми е да ти давам на вересия. Нови затворници не се очакват — откъде ще ми се издължиш? От конвоя ли ще вземеш?
Според „законите“ Севочка не беше длъжен да се съгласи да играе на „вересия“, на доверие, но не искаше да обиди Наумов, да го лиши от последния шанс да си върне загубеното.
— За сто — бавно каза той. — Давам ти един час време да се разплатиш.
— Раздай картите.
Наумов намести кръстчето върху шията си и седна. Спечели си обратно одеялото, възглавницата, панталона — и отново загуби всичко.
— Що не направите малко чифир — рече Севочка, докато прибираше спечелените неща в големия си шперплатов куфар. — Ще почакам.
— Хайде, момчета — каза и Наумов. Ставаше дума за една необикновена северна напитка — силен чай, когато в малко канче се запарват петдесет и повече грама чай. Напитката е много горчива, пие се на малки глътки, като се замезва със солена риба. Тя прогонва съня и затова е на почит сред криминалните и шофьорите, които на Север правят много продължителни курсове. Това питие би трябвало да действа разрушително на сърцето, но аз познавах дългогодишни чифиристи, които го пиеха почти без последствия. Севочка отпи глътка от канчето, което му бяха подали.
Тежкият черен поглед на Наумов обхождаше хората. Косата му беше разрошена. Погледът му стигна до мен и спря.
В мозъка на Наумов проблясна някаква мисъл.
— Я ела насам.
Излязох на светлото.
— Свали ватенката.
Вече беше ясно какво смяташе да прави и всички следяха с интерес това, което ставаше.
Под ватенката си имах само затворнически долни дрехи — фланели ни бяха раздали преди около две години и моята отдавна беше изгнила. Облякох се.
— Излез ти — рече Наумов и посочи към Гаркунов. Той се съблече. Лицето му побеля. Под мръсната си фланела имаше вълнен пуловер — това беше последното, което бе получил от жена си преди да тръгне на далечен път, и знаех колко много го пазеше — след като го изпереше в банята, го сушеше направо върху тялото си, нито за миг не го изпускаше от ръцете си — веднага щяха да му го откраднат.
— Съблечи го — рече Наумов.
Севочка одобрително размаха пръст — вълнените вещи се ценяха. Ако го даде да го изперат и да го попарят — да измрат въшките, — би могъл и той да го носи, беше с красиви шарки.
— Няма да го съблека — дрезгаво каза Гаркунов. — Само заедно с кожата си…
Нахвърлиха се върху него и го събориха.
— Хапеш, а! — извика някой.
Гаркунов бавно се надигна, като бършеше с ръкав кръвта от лицето си. И веднага Сашка, дневалният на Наумов, същият Сашка, който преди час ни сипа „супичка“, задето му бяхме нарязали дървата, леко приклекна и измъкна нещо от кончова на валенката си. Сетне протегна ръка към Гаркунов, той изхлипа и взе да пада на една страна.
— Нямаше ли друг начин? — развика се Севочка.
В бледата светлина на бензиновата лампа се виждаше как лицето на Гаркунов посивя.
Сашка разпери ръцете на убития, разкъса фланелата му и свали пуловера. Преждата беше червена и кръвта едва личеше по нея. Внимателно, за да не си изцапа пръстите, Севочка сгъна пуловера в шперплатовия си куфар. Играта свърши и можех да си вървя. Трябваше да си търся вече друг партньор за рязане на дърва.