— А долните му гащи са съвсем нови — със задоволство произнесе Багрецов.
Смъкнаха ги и тях. Глебов напъха бельото под ватенката си.
— Направо си го облечи — посъветва го Багрецов.
— Не, не искам — измърмори Глебов.
Те върнаха мъртвеца обратно в гроба и го затрупаха с камъните.
Синята светлина на изгрялата луна лежеше върху земята, върху рядката гора, показваше всяка издутина, всяко дърво по особен начин, не както през деня. Всичко изглеждаше по свой начин истинско, но различно от дневното. Това беше нещо като втори, нощен облик на света.
Бельото на мъртвеца се стопли в пазвата на Глебов и вече не му изглеждаше чуждо.
— Да имаше да запалим — мечтателно произнесе Глебов.
— Утре ще запалиш.
Багрецов се усмихваше. Утре щяха да продадат бельото, да го сменят за хляб, може би ще успеят да се сдобият дори с малко тютюн…
Самостоятелна норма
Вечерта, докато прибираше рулетката, надзирателят каза, че на другия ден Дугаев ще получи самостоятелна норма. Бригадирът, който стоеше до него и го молеше да му даде назаем „десетина кубика до вдругиден“, внезапно млъкна и втренчи поглед във вечерницата, която бе започнала да блещука над хълма. Баранов, с когото работеше Дугаев и който сега помагаше на надзирателя да мери извършената работа, взе лопатата и започна да стърже с нея по отдавна почистения забой.
Дугаев беше на двадесет и три години и всичко, което виждаше и чуваше тук, повече го учудваше, отколкото плашеше.
Бригадата се събра на проверка, предаде инструментите и се запъти към бараката в неравен арестантски строй. Свършил бе тежкият ден. В стола Дугаев, без да сяда, изпи направо от паницата си порцията рядка булгурена чорба. Пушеше му се. Огледа се с надежда да си изпроси от някого фас. На перваза на прозореца Баранов бе обърнал наопаки кесията си за тютюн и изгребваше върху една хартийка трошичките махорка. След като ги събра внимателно, Баранов си сви тъничка цигара и я подаде на Дугаев.
— Пуши и ми остави малко — предложи той.
Дугаев се учуди — с Баранов не бяха приятели. Впрочем при глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство и Дугаев въпреки младостта си разбираше цялата несъстоятелност на поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа. Дугаев добре помнеше северната поговорка — трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…
Дугаев жадно погълна сладкия дим от махорката, зави му се свят.
— Губя сили — рече той.
Баранов не каза нищо.
Дугаев се върна в бараката, легна и затвори очи. Напоследък спеше лошо, гладът му пречеше. Сънуваше много мъчителни сънища — самуни хляб, мазни чорби, от които се издигаше пара… Бавно се унасяше и въпреки това половин час преди сигнала за ставане вече беше отворил очи.
Бригадата пристигна на участъка. Всички се пръснаха по изкопите си.
— А ти почакай — рече бригадирът на Дугаев. — Надзирателят ще ти каже къде да работиш.
Дугаев седна на земята. Бе до такава степен уморен, че се отнасяше с пълно безразличие към всяка промяна в съдбата си.
По дъските затрополиха първите колички, лопатите застъргаха по камъка.
— Ела — каза му надзирателят. — Това ще е твоето място. — Той измери кубатурата на забоя и сложи знак — парче кварц.
— Дотук — рече той. Ще ти подложат дъска до голямата настилка. Ще караш там, където и другите. Ето ти лопата, кирка, лост, количка — започвай.
Дугаев послушно започна работа.
„Още по-добре“ — мислеше си той. Поне никой нямаше да мърмори, че работи лошо. Бившите орачи не бяха длъжни да разбират и да знаят, че е новак, че веднага след училище е продължил да учи в университета, а университетската скамейка я беше сменил с този забой. Всеки сам за себе си. Те не са длъжни, не трябва да разбират, че отдавна вече е изтощен и гладен, че не умее да краде. Умението да крадеш беше главната северна добродетел във всичките й разновидности, като се започне от хляба на другаря и се свърши с надписването на премии за началството в размер на хиляди рубли за несъществуващи, измислени постижения. Никой не се интересуваше, че Дугаев не може да издържи 16-часовия работен ден.