Сгънах мръсните хартийки на четири, на осем и ги скрих в джоба на панталона си. Сушените сливи ги пресипах във ватенката си — отдавна бях откъснал джобовете й, за да направя от тях кесии за тютюн.
Ще си купя масло! Цял килограм масло! И ще го ям с хляба, с чорбата, с кашата. И захар! И ще взема от някого една чанта — торбичка с нанизана връв. Тя е задължителна за всеки що-годе приличен затворник — „левак“. Криминалните не ходят с торбички.
Върнах се в бараката. Всички лежаха по наровете, само Ефремов седеше с ръце върху изстиналата печка, насочил лице към изчезващата топлина, като не смееше да се изправи, да се откъсне от печката.
— Защо не я напалиш?
Приближи се дневалният.
— Негов ред е да дежури! Бригадирът рече: да ги търси където ще, но дърва да има. Все едно няма да ти дам да спиш. Върви, докато не е станало късно.
Ефремов се измъкна през вратата на бараката.
— Къде ти е колета?
— Сбъркали са…
Хукнах към лавката. Шапаренко, лавкаджията, още продаваше. Вътре нямаше никой.
— Шапаренко, искам хляб и масло.
— Ще ме съсипеш ти мене.
— Ето, вземи колкото трябва.
— Виждаш ли колко пари имам? — отвърна ми Шапаренко. — Какво може да даде „фитил“ като теб? Взимай хляба и маслото и изчезвай.
Забравих да поискам захар. Маслото — килограм. Хлябът също. Ще отида при Семьон Шейнин. Той беше бивш референт на Киров, по онова време още не го бяха разстреляли. Някога бяхме работили заедно, в една бригада, ала съдбата ни раздели.
Шейнин беше в бараката.
— Идвай да ядем. Масло, хляб.
Гладните му очи заблестяха.
— Сега ще донеса вряла вода…
— Няма нужда!
— Не, ей-сега. — И той изчезна.
Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…
Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.
Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.
Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.
Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.
Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.
— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!
Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.
Рябов си топлеше ръцете на кюнците.
— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.
— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.
Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.
Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.
Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.