Така, смесвайки „звездните“ въпроси с дреболиите, чаках, мокър до кости, ала спокоен. Дали тези мои размишления представляваха някаква тренировка за мозъка? В никакъв случай. Всичко това бе естествено, това бе животът. Разбирах, че тялото ми, а значи и клетките на мозъка ми, се хранеха недостатъчно — моят мозък отдавна водеше полугладно съществуване — и че това неминуемо ще ме доведе до лудост, до ранна склероза или до нещо друго… И ми беше весело да си мисля, че няма да доживея, няма да успея да доживея до склероза. Дъждът не спираше.
Спомних си жената, която вчера мина по пътечката край нас, без да обръща внимание на предупрежденията на конвоя. Ние я поздравихме, стори ни се красавица — първата жена, която виждахме за тези три години. Тя ни махна с ръка, посочи небето, някъде към ъгъла на небосвода, и извика: „Още малко, момчета, още малко“. Отговори й радостен рев. Повече никога не я видях, но си я спомнях цял живот — как можа така добре да ни разбере и да ни утеши. Тя сочеше небето, ала нямаше предвид задгробния свят. Не, тя само показваше, че невидимото слънце слиза на запад, че наближава краят на трудовия ден. По свой начин ни бе повторила думите на Гьоте за планинските върхове. За мъдростта на тази обикновена жена, сигурно бивша или настояща проститутка — понеже по онова време освен проститутки по тези краища нямаше други жени, — та за нейната мъдрост, за нейното голямо сърце си мислех и шумоленето на дъжда беше хубав звуков фон за тези мисли. Сивият каменист бряг, сивите планини, сивият дъжд, сивото небе, хората със сиви, парцаливи дрехи — всичко бе много меко, в съзвучие. Всичко беше в единна цветова хармония — дяволска хармония.
И в този миг от изкопа до мен се чу слаб вик. Съсед ми беше някакъв Розовски, възрастен агроном, чиито големи професионални знания, както и знанията на лекарите, инженерите и икономистите, не можеха да бъдат приложени тук. Той ме викаше по име и аз се обадих, без да обръщам внимание на заплашителния жест на конвоя — отдалеч, изпод „гъбата“.
— Слушайте — викаше той, — слушайте! Мислих дълго! И разбрах, че животът няма смисъл… Няма…
Изскочих от изкопа и го стигнах преди да се нахвърли нахвърли върху конвоя. Двамата войници вече се приближаваха.
— Болен е — казах.
В този момент се чу заглушената от дъжда далечна сирена и започнахме да се строяваме.
Още известно време работих с Розовски, докато той един ден не се хвърли под една натоварена вагонетка, която се спускаше по нанадолнището. Пъхна крака си под колелата, ала вагонетката го прескочи, дори не му остави синина. Въпреки това срещу него бе заведено „дело“ за опит за самоубийство, осъдиха го и се разделихме, понеже има едно правило, според което след съда осъденият никога не се връща на същото място, откъдето е дошъл. Страхуват се да не тръгне в гнева си да отмъщава на следователя, на свидетелите. Правилото беше мъдро. Но можеше и да не се прилага по отношение на Розовски.
„Скатавка“
Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.
От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.
Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.