През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.
В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.
Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.
Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.
Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.
Мъкнехме главните в голяма консервена кутия с телена дръжка и внимавахме много да не угаснат по пътя. След като извадих главните от тенекията, аз ги издухах от пепелта, събрах на едно място тлеещите им краища и разпалих огъня, сложих главните върху вейките, а отгоре натрупах суха трева и съчки. Всичко това го покрих с големи клони и скоро вятърът повлече слабия син пушек.
Преди никога не бях работил в бригада, събираща игличките на клека. Това се правеше на ръка, скубехме сухите зелени игли, както се скубе перушина, като гледахме да захванем колкото се може повече от тях, тъпчехме ги в чували и вечерта предавахме събраното на десетника. След това игличките заминаваха за тайнствения „витаминен комбинат“, където ги варяха на гъст, лепкав тъмножълт екстрат, неописуемо отвратителен на вкус. Караха ни да пием или да ядем (кой както може) този екстрат преди всеки обед. Вкусът му разваляше не само обяда, но и вечерята, и мнозина виждаха в това „лечение“ допълнителен начин за „въздействие“ върху затворниците. В стола не можеше да се получи храна без чашка от лекарството — това се спазваше много стриктно. Скорбутът беше повсеместен и клекът бе единственият лек, одобрен от медицината. Вярата превъзмогва всичко и макар по-късно да бе доказана пълната несъстоятелност на този „препарат“ за борба със скорбута, макар да се отказаха от него, макар да закриха витаминния комбинат, по наше време хората пиеха тази смърдяща гадост, плюеха и оздравяваха. Или не я пиеха и оздравяваха. Или не оздравяваха. Навсякъде беше пълно с шипки, но никой не събираше плодовете им и не ги използваше за борба със скорбута — в московската инструкция шипките не се споменаваха. (Няколко години по-късно започнаха да карат шипки от „континента“, но доколкото знам, собствено производство така и не се организира.)