За представител на витамин „С“ инструкцията считаше само игличките на клека. Сега и аз бях станал събирач на тази скъпоценна суровина — бях толкова изтощен, че от златния забой ме прехвърлиха „да скубя клек“.
— Ще поработиш на клека — каза ми една сутрин старшият. — Пиша те скатавка за няколко дни.
„Скатавка“ — това е много разпространен лагерен термин. Означава нещо като временна почивка, не пълна (в такъв случай се казва: той „кюта“, днес той „кюта“), а такава работа, от която човек не остава без сили, лека временна работа.
Работата на клека се смяташе не само лека, ами най-лека, че отгоре на всичко и безконвойна.
След дългите месеци работа в заледените открити рудници, където всяко лъскаво от леда камъче ти изгаря ръцете, след притракването на затворите на пушките, кучешкия лай и псувните на надзирателите зад гърба ти работата на клека беше огромно удоволствие, което се усещаше от всеки уморен мускул. Тя започваше по-късно от обичайното, за която се тръгваше още по тъмно.
Хубаво беше, топлейки ръце с кутията с димящите главни, да вървиш, без да бързаш, към хълмовете, които преди ми изглеждаха недостижимо далечни, и да се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре, като през цялото време усещаш самотата си и дълбоката зимна тишина като нещо радостно и неочаквано, сякаш всичко лошо на този свят е изчезнало и ви има само теб и твоя спътник — и тясната, тъмна, безкрайна ивица в снега, която води някъде високо към планините.
Моят човек гледаше неодобрително бавните ми движения. Той от много дни береше клек и съвсем правилно предполагаше, че ще бъда несръчен и слаб помощник. Работеше се по двойки, „заработката“ беше обща и се делеше по равно.
— Аз ще сека, а ти сядай да скубеш — рече той. — И мърдай по-живо, че няма да изпълним нормата. А не ми се връща пак в забоя.
Той насече клони и домъкна до огъня огромен наръч. Откършвах по-малки клонки и почвах да беля от върха към другия край кората заедно с игличките. Те приличаха на зелени ресни.
— Трябва по-бързо, братле — каза моят другар, когато се върна с нов наръч. — Слаба работа!
И аз разбирах, че е слаба. Но не можех по-бързо. Ушите ми пищяха и измръзналите ми още в началото на зимата пръсти отдавна ме боляха с познатата тъпа болка. Белех кората и иглите, чупех на парчета цели клони и ги тъпчех в чувала. Ала чувалът все не искаше да се напълни. Около огъня вече се издигаше цяла камара от обелени клони, които приличаха на оголени кости, а чувалът все повече се издуваше и поемаше нови наръчи клек.
Другарят ми започна да помага. Работата потръгна.
— Време е да се прибираме — изведнъж рече той. — Иначе ще изпуснем вечерята. С това тук не можем изпълни нормата. — Той извади от пепелта на огъня един голям камък и го натика в чувала.
— Там не ги развързват — рече ми, като се намръщи. — Сега вече е добре.
Изправих се, разхвърлях горящите клони и с крака натрупах сняг върху тлеещите въглени. Те започнаха да съскат, угаснаха и на часа стана студено — разбра се, че вечерта наближава. Другарят ми помогна да вдигна чувала на гръб. Залитнах от тежестта му.
— Влачи го — рече ми той. — Нали ще вървим надолу, а не нагоре.
Едва успяхме да си получим чорбата и чая. Който работеше тази лека работа, не му се полагаше второ.
Суха храна
Когато четиримата стигнахме до потока Дускания, така се зарадвахме, че почти не можехме да говорим. Страхувахме се, че нашето идване тук е резултат на нечия грешка или шега, че ще ни върнат в зловещите каменни забои на мините, залети със студена вода от разтопения лед. Гумените галоши, които ни раздаваха, не можеха да предпазят от студа безброй пъти премръзвалите ни крака.
Вървяхме по тракторните следи сякаш по следите на някакъв доисторически звяр, ала те свършиха и по една стара пътечка стигнахме до дървената къщурка с два изсечени отвора за прозорци и врата, която висеше на една панта, направена от парче автомобилна гума, закована с пирони. Малката врата имаше огромна дървена дръжка, досущ като от врата на ресторант в някой голям град. Вътре имаше голи нарове от цели трупи; на пода се търкаляше черна, опушена консервена кутия. Много също такива кутии, ръждясали и пожълтели, бяха нахвърляни около къщата, чийто покрив бе покрит с мъх. Преди тук е била разположена проучвателна експедиция; вече много години на това място не беше стъпвал човешки крак. Трябваше да живеем тук и да сечем просека — брадвите и трионите си ги носехме.