Пътникът не се надява да има бъдеще — във всички мемоари, във всички романи пътникът ще бъде подиграван като мързеливец, който пречи на другарите си и предава бригадата, забоя, златния план на мината. Ще дойде някакъв предприемчив писател и ще изобрази пътника като смешен. Този писател вече прави такива опити, защото смята, че не е грехота да се посмее човек на лагера. Всичко, демек, си има време. Вратите на лагера не са затворени за шегата.
На мен пък такива думи ми се струват кощунство. Аз смятам, че да се съчини и да се изтанцува румба „Освиенцим“ или блус „Серпентинка“ може само подлец или предприемач, което често пъти е едно и също.
Лагерната тема не може да е тема за комедия. Нашата съдба не е предмет на хумористиката. Тя никога няма да стане предмет на хумора — нито утре, нито след хиляда години.
Никога няма да може да се подходи с усмивка към пещите на Дахау, към клисурите на Серпентинная.
Опитите да си починеш клекнал и с разкопчан панталон, за един миг, за по-малко от секунда, да се откъснеш от мъките на работата, са достойни за уважение. Но такива опити правят само новаците — нали после е още по-трудно да си изправиш гърба, още повече боли. Но новакът понякога прилага този незаконен начин да почине, краде от казионните минути на работния ден.
И тогава конвоят се намесва с автомат в ръка в разобличаването на опасния престъпник-симулант. Аз самият през пролетта на 1938 година бях свидетел на това как в златния забой на мина „Партизан“ конвоят си тресеше автомата и изискваше от мой другар:
— Покажи си лайното! За трети път клякаш. Къде ти е лайното? — обвинявайки полумъртвия пътник в симулация.
Лайното не беше намерено.
Пътникът Серьожа Кливански, мой колега в университета, втора цигулка в театъра на Станиславски, беше пред очите ми обвинен във вредителство и незаконен отдих по време на отделяне на изпражнения на минус шейсет градуса, — беше обвинен в това, че е забавил работата на звеното, на бригадата, на участъка, на мината, на района, на държавата: като в известната песен за подковата, на която не й достигнал един гвоздей. Серьожа не беше обвинен само от конвоя, наблюдателите и бригадирите, а и от собствените си другари в изцерителния и изкупващ всички вини труд.
В червата на Серьожа наистина не е имало лайна; позиви „за надолу“ обаче е имало. Но е трябвало да си лекар, при това не колимски, а някакъв столичен, континентален, предреволюционен, за да можеш да разбереш всичко това и да го обясниш на другите. А тук Серьожа чакаше да го застрелят по простата причина, че в червата му нямаше лайно.
Но Серьожа не беше разстрелян.
Разстреляха го по-късно, малко по-късно — на Серпентинката по време на масовите гаранински акции.
Моята дискусия с Томас Мор се проточи, но тя отива към края си. Унижожението на всички тези четири чувства, които бяха отъпкани, сломени, смачкани, все още не беше край на живота, защото всички те все пак възкръснаха. След възкресението — пък дори и след едно изкривено и уродливо възкресение на всяко от тези четири чувства — лагерникът седеше над дупката и с интерес чувстваше, че нещо меко пълзи по раздраните от язви черва, не причинява болка, а е нежно и топло, и като че ли на изпражнението му е жал да се сбогува с червата. С пръски и плясък изпражнението пада в септичната яма и дълго плува по повърхността, без да си намери място: това е началото, чудото. Вече можеш да уринираш дори и на части, да прекъсваш уринирането по свое собствено желание. И това също е малко чудо.
Вече срещаш очите на жените с някакъв смътен, неземен интерес — не с вълнение, не, понеже не знаеш какво имаш да им дадеш и дали е обратим процесът на импотентност, пък и по-правилно би било да го наречем кастриране. Импотентността за мъжете и аменореята за жените е постоянно законно следствие от алиментарната дистрофия или, по-просто казано, от глада. Това е този нож, който съдбата забива в гърба на всеки арестант. Кастрирането не възниква заради продължителното въздържание в затвора, в лагера, а по други причини, по-директни и по-сигурни. Разгадаването на въпроса е в лагерната дажба, каквито и да са формулите на Томас Мор.