Списъчният състав на колимчаните катастрофално намаляваше, макар че никого не возиха от Колима до фронта на Голямата земя, нито един затворник не отиде на фронта, макар че, разбира се, имаше ужасно много молби за изкупване на вината — от всички членове, освен от криминалните.
Хората умираха от естествена колимска смърт, и кръвта взе да тече по-бавно по жилите на спецлагера, като периодично даваше тромбове и прекъсвания.
Опитаха се да влеят свежа кръв с военни престъпници. През четиридесет и пета, четиридесет и шеста в лагерите се докарваха с цели кораби новаци репатрианти, които ги разтоварваха от парахода на скалистия магадански бряг само по списък, без лични досиета и други разни формалности. Формалностите, както винаги, изоставаха от живия живот. Списъкът беше на цигарена хартия, измачкана в мръсните ръце на конвоя.
Всички тези хора (а те бяха десетки хиляди) имаха напълно формалното юридическо място в лагерната статистика — те бяха безотчетни.
Тук отново имаше различни контингенти — просторът на юридическата фантазия на онези години още чака своето прецизно описание.
Имаше (много големи) групи с напълно официални присъди — „извадки“, които звучаха така: „На шест години за проверка“.
В зависимост от поведението, съдбата на такъв затворник се решаваше в продължение на цели шест години в Колима, където и шест месеца са зловещ, смъртоносен срок. А това си бяха шест години, не шест месеца или шест дни.
Голяма част от тези шестгодишните умряха от работа, а които оцеляха — бяха освободени в един и същи ден по решение на XX конгрес на партията.
Върху случая с безотчетните — онези, които пристигаха по списък на Колима — се труди ден и нощ апаратът на правосъдието, пристигнал от континента. В тесни землянки, колимски бараки ден и нощ вървяха разпити, и Москва приемаше решения — на кого петнайсет, на кого двайсет и пет, а на кого — висшето наказание. Не помня оправдателни решения, нито изчиствания, но може и да не знам всичко. Може и да е имало оправдания и пълни реабилитации.
Всички тези следствени, а също и шестгодишните, които всъщност пак си бяха следствени, ги караха да работят по всички колимски закони — три отказа — разстрел.
Те пристигнаха на Колима, за да сменят мъртвите троцкисти или още живите, но изморени до такава степен, че вече не можеха да избият не само грам злато от камъка, но и нито грам от самия камък.
Изменниците на родината, мародерите, напълниха опустелите по време на войната арестантски бараки и землянки. Подновиха вратите, смениха решетките в бараките и землянките, омотаха бодливата тел около зоните, освежиха местата, където кипеше живот — а по-правилно е да се каже — кипеше смърт — през трийсет и осма година.
Освен по член петдесет и осем голяма част от затворниците бяха осъдени по особен член — сто деветдесет и две. Този член сто деветдесет и две, съвсем незабележим в мирно време, разцъфна с първия изстрел на пушките, с първия взрив на бомбите и стрелбата на автоматите. Член сто деветдесет и две през това време скорострелно обрастваше, като всеки порядъчен член в такава ситуация, с допълнения, забележки, алинеи и параграфи. Моментално се появиха член сто деветдесет и две „а“, „б“, „в“, „г“, „д“ — докато не беше изчерпана цялата азбука. Всяка буква от тази страшна азбука обрасна с части и параграфи. Ето така — член сто деветдесет и две „а“, част първа, параграф втори. Всеки параграф обрасна с пояснения и скромният на вид член сто деветдесет и две се разду като паяжина, а чертежът й взе да напомня непрогледна гора.
Никакъв параграф, част, пункт, буква, не предвиждаше по-малко от петнайсет години и не освобождаваше от работа. Работата е най-главното, за което се грижеха законодателите.
Всички осъдени по член сто деветдесет и две в Колима ги чакаше неизменен облагородяващ труд — само обща работа с кирка, лопата и количка. И все пак това не беше член петдесет и осем.
Сто деветдесет и две беше даван по време на войната на онези жертви на правосъдието, от които не можеха да се изцедят нито агитация, нито измяна, нито вредителство.
Или следователят по своите волеви качества се е оказал не на място, не на висота и не е успял да залепи модерния етикет върху старомодното престъпление, или съпротивлението на физическото лице е било такова, че на следователя му е писвало, а не се е решавал да даде указания за прилагането на метод номер три. Този следователски свят има свои приливи и отливи, своя мода, своя подмолна борба за влияние.