Оцелява винаги. Оцелява въпреки всичко. Дори когато човешкият живот е превърнат в комарджийски залог — както е в „На вересия“. Дори когато зекове мародерстват в нощта и събличат разстреляния си събрат, мислейки само за хляба и махорката, които ще купят срещу неговите дрехи — както е в „През нощта“. Дори когато тифът и дизентерията са вход към рая, жадувано спасение от настоящия ад — както е в „Ръкавица“ и в „Тифозна карантина“. Дори когато виждаш надвесените злоради физиономии на своите братя по нещастие, миг след като криминалните са те пребили и ограбили — радостни за това, че нещастието се случва на друг — като е в „Колетът“. Дори когато не помниш, не мислиш, не познаваш личностите зад блуждаещите наоколо лица, не знаеш вече коя година е, а случайно раздадената храна може да ти даде кураж само колкото да се самоубиеш — както е в „Тишина“.
В лагерния свят няма герои — всички са жертви: този натрапчив извод ще срещнем на не едно и две места в неговата проза. Самата Колима е рана, в която се преливат болката и мерзостта — тя е безпощадна както към жертвите, така и към палачите. Другояче и не би могло да бъде в тази чудовищна цитадела на човешкото падение, в която всеки следи всеки, всеки предава всеки, всеки се радва на чуждото нещастие — само за това, че злото е сполетяло друг, а не него. Днешните палачи са бъдещи жертви, днешните жертви могат много лесно да станат утрешни палачи — могат да предадат ближния си за една паница каша, или да изпълзят по лагерната йерархия, като да станат примерно бригадири — и да почнат в неистово усърдие да пребиват своите събратя по съдба.
Въпреки всичко обаче Шаламов си противоречи: в неговата проза има герои в буквалния смисъл на думата: такъв е майор Пугачов, такъв е генералният секретар на дружеството на политическите каторжници, старият есер Александър Андреев, такъв е вечно непримиримият инженер Кипреев. Нещо повече — в тази проза ще срещнем герои не само в минималистичния лагерен контекст — като същества, запазващи своите хуманни ценности въпреки тоталното обезчовечаване — не, тук ще срещнем и героизма в човешкото поведение като абсолютна стойност — като качество, съдържащо се в самата жизнена философия; ще срещнем фигури, на чиито крехки плещи се крепи достойнството на човека, смисъла на неговото съществуване. Такава е Наталия Сергеевна Климова от „Златният медал“, една от терористките, взели участие в убийството на Столипин — и колкото и парадоксално да е, именно в нейната фигура, а в по-широк план — и в обречената битка на есерите срещу самодържавието, Шаламов е видял пропуснатия шанс за една по-нормална, по-достойна Русия. Пропуснат, защото: „Най-добрите хора на руската революция дадоха свидни жертви, загинаха млади, безименни, но разклатили трона — такива жертви дадоха, че в момента на революцията тази партия беше останала без сили, беше останала без хора, които да поведат Русия след себе си.“
Други повеждат Русия след себе си — и я водят в ада. Страната хлътва в един драматичен разлом, който обаче не почва и не свършва в нейните предели — това е разлом, който дели XIX от XX век — и дели човешкото от нечовешкото, хуманността от пълното обезчовечаване, културата, издигнала в култ вярата в доброто, от Колима, Магадан и Освиенцим. Прозата на Шаламов описва именно този разлом, опипва най-мрачните му дълбочини, извлича от тях най-безнадеждните изводи. В „Златният медал“ това разделно време за човека и човечеството е описано със следните думи: „Пукнатината, по която се беше разцепило времето — не само руското, но и световното време, в което от едната страна остана целият хуманизъм на деветнайсети век с неговата жертвоготовност, неговия нравствен климат, неговите литература и изкуство, а от другата останаха Хирошима, кървавата война и концентрационните лагери, средновековните изтезания и разпадът на душите, предателството като нравствено достойнство — е застрашителен белег на тоталитарната държава.“