Выбрать главу

Срещу тази държава стои Шаламов — с всеки свой ред, с всяка своя дума. С нещо повече от думите, с нещо повече от описанията. Във внушението за нетърпимостта на тези мерзки времена се впрегнати всички сетива, впрегнато е цялото човешко въображение, цялата способност на този истински поет на негативното битие да извлича могъщи метафори и многозначна символика дори от най-незначителни детайли, ухания, усети. Много от неговите разкази само на пръв поглед описват — техните послания всъщност са трансформирали своя собствен наратив, превърнали са го в символна плът, в притча, в абсурдистка гротеска. Разказът е призван не да разкаже, не да предаде неизразимото страдание — не; „документът“ на Шаламов следва друга логика — той трябва да внуши, да ни принуди да усетим преживяното — дори не с разума, а със самите си сетива. „Разказът е палея4, а не палеография“ — твърди Шаламов. Разказът е също „като палимпсест“; той съдържа в себе си кондензирани пространства — съдържа пластове, които вече битуват едновременно, и не могат да бъдат отделени един от друг. И още: „Разказът е повод за вълшебства, той е предмет на магията, жива, неумряла още вещ, видяла героя.“

Всъщност няма разказ, защото самата вещ разказва — както златният медал кондензира в себе си съдбата на дворянката Климова, осъдена на смърт заради атентата срещу Столипин, но и съдбата на нейната дъщеря, продължила изстрадването на епохата в сталинските лагери. И понякога тази още жива вещ разказва така, че се превръща в символ на епохата. Хората са крехки, ронещи се, пропадащи — в нечовешкия мраз на Колима устояват не те — устояват животните, дърветата, предметите; на тях — а не на човешкия разум и морал може да се има доверие. Така например мечокът в „Мечките“ е „джентълмен“ — той жертва живота си, за да спаси своята партньорка — хората никога не са такива; подобен жест е изобщо немислим в опустошеното съзнание на зековете. Нещо повече — на хората е дадена забравата, но природата помни, тя носи в себе си тази памет, както колимската земя носи в себе си хилядите замръзнали трупове, струпани в безименни масови гробове — и понякога ги изтласква навън — като вик, като протест — както е например в „По лендлиз“. Може би върхът на този специфичен символизъм е програмният разказ „Възкресението на лиственицата“ — в него откършената клонка от живялата стотици години даурска лиственица се превръща в преносител на паметта — в глас за милионите погубени в ледовете на Колима, във вик и протест срещу безчовечието. В този разказ „лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото“; откършената нейна клонка диша в московския апартамент, „за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове — хората, загинали на Колима“, нейният слаб и настойчив мирис е гласът на самите мъртви — и тъкмо от тяхно име тя се осмелява да диша, да говори и да живее. В някакъв смисъл тъкмо това възкресение е и победата на паметта над забравата — и е надеждата на Шаламов за оцеляването на човешкото в една изцяло обезчовечена реалност.

Неговата проза обаче битува в много широка амплитуда, тя се движи като махало в мрачния свой свят, докосвайки се до крайните състояния — и в едната, и в другата посока. В някакъв смисъл тя съчетава, примирява крайностите в себе си — така, както графитът в едноименния разказ служи както на безсмъртието, така и на смъртта. Има други, също толкова наситени със символика разкази, които се разгръщат не като символи на паметта, която се съхранява въпреки всичко, а като гротескни метафори на обезчовечаването, на тоталната ценностна разруха в руското общество — символи на масовата, пришпорена от комунистическия терор юродивост на руския човек. „Катерицата“ е един такъв разказ — тази абсурдистка история за провинциалните забавления на един град, състоящи се в зяпането на пожари, правенето на революция и масовото преследване на преминаващите през града катерици. Описанието на тази озверяла тълпа, която преследва катерицата; приносът на дечицата, които търчат с колове и камъни и викат „На, чичо. Удряй!“; кипежът на гмежта, в която всеки иска да види убитата катерица — и като капак включването на самия разказвач към това озлобено до малоумие множество — всичко това говори не по-малко убедително от лагерните ужаси за епохата на насилие и омерзение — за този дълбок разлом във времената и душите, който е основната тема в разказите на Шаламов.

Шаламов е нещо като Вергилий в комунистическия ад — той ни води през неговите кръгове, показва ни най-мрачните му бездни, разказва ни ситуации, които разтърсват до такава степен, че нито разумът, нито духът искат да ги приемат — и търсят начин да ги надмогнат, да се освободят от тях. И именно срещу това отхвърляне въстава Шаламов — срещу уюта на заобикалянето, омаловажаването и забравата. Тази реалност е наша — сякаш иска да ни каже той — тя е наше дело, не можем да я избегнем, можем само да я съпреживеем, да я разберем — и всеки от нас да впрегне малките си човешки длани в едно общо усилие това да не се повтори.

вернуться

4

Общо название на творбите на староруската писменост, които превеждат, пресъздават или коментират библейски текстове. — Б.пр.