— Точно това те не са правили по този начин тогава. Ако ти не харесваш книгата, не я чети.
— Не съм казала, че не я харесвам — побърза да каже Марджи. Тя искаше да прочете нещо за онези странни училища.
Децата не бяха свършили и половината от книгата, когато майката на Марджи извика:
— Марджи! На училище!
Марджи вдигна поглед от страниците:
— Не още, мамо.
— Веднага! — настоя госпожа Джоунс. — Вероятно е време и за Томи също.
— Може ли да почетем двамата с тебе от книгата след училището — Марджи успя да запита Томи.
— Може би — отговори й той равнодушно, след което си извезе, подсвирквайки си с прашната книга под мишница. Марджи отиде в класната си стая. Тя се намираше точно до спалнята й, механичният учител беше включен и вече я очакваше. Така беше всеки ден по едно и също време с изключение на неделята, защото майка й казваше, че малките момичета учат по-добре, ако учат по едно и също време на деня.
Екранът беше осветен и от него се чу гласът на преподавателя:
— Днес имаме урок по аритметика, ще учим за събиране на правилни дроби. Моля, вкарайте домашната си работа в съответния процеп.
Марджи направи това, за което бе помолена, и въздъхна. Тя мислеше за старите училища, в които е учил дядото на дядо й, когато е бил малко момче. Всички деца от цялата махала се събират, смеят се и крещят в училищния двор, сядат едно до друго в класната стая, отиват си у дома отново заедно в края на деня. Те са учили едни и същи неща, така че са могли да си помагат едно на друго в правенето на домашната работа и да си говорят за нея.
А учителите са били хора…
Механичният преподавател проблясва от екрана:
— Когато съберем дробите 1/2 и 1/4…
Марджи мислеше за това как децата сигурно са обичали да ходят на училище. Тя мислеше за това колко забавно им е било…