— Трябва да се върна в Двореца.
Без да се замисли, Том я взе в огромната си прегръдка и я понесе към каруцата, сякаш не беше по-тежка от агънце. Повдигна я настрани и внимателно я отпусна в каросерията, сред гнездото от одеяла.
— Не се тревожи, ще те откарам в Двореца. Ти свърши твоята част от работата. Сега само си почивай на топло под одеялата и ме остави аз да свърша моята.
Дженсън въздъхна с облекчение. Но нещо дълбоко в нея се възмути, стана и някак нечисто и хлъзгаво, сякаш бе отново в блатото. Тя го излъга, използваше го. Не беше честно, но нямаше представа как да постъпи.
Преди той да отиде отпред, тя го спря за ръката.
— Не се ли страхуваш да ми помагаш, Том, като виждаш, че съм се забъркала в нещо толкова…
— Опасно? — довърши той вместо нея. — Това, което правя, изобщо не може да се сравнява с риска, който пое ти. — Посочи сплъстената и червена коса. — В мен, за разлика от теб, няма нищо специално, но съм щастлив, че ми позволи да дам своя скромен принос.
— В мен няма нищо специално, грешиш. — Изведнъж се почувства нищожество. — Просто правя каквото трябва.
Том придърпа към нея още одеяла.
— Срещам се с много хора. Не е нужно да притежавам дарбата, за да разбера, че си специална.
— Знаеш, че това, което върша, е дълбока тайна и не мога ла споделя с теб за какво става въпрос. Съжалявам, но наистина не мога.
— Разбира се, че не можеш. Само специални хора носят подобно специално оръжие. Не очаквам да ми кажеш нито дума и няма да те питам.
— Благодаря ти, Том. — Потопена в още по-мрачни чувства, задето го използва него, който бе тъй честен и безкористен, — Дженсън стисна ръката му с благодарност. — Но мога да те уверя, че става въпрос за нещо много важно и ти много ми помагаш.
Той се усмихна.
— Увивай се в одеялата и гледай да се изсушиш. Скоро ще излезем в полето. В случай че си забравила, там е зима. Както си мокра, ще станеш на ледена висулка.
— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек. — Дженсън се от пусна сред одеялата, твърде изтощена, за да може да се крепи седнала.
— Разчитам да го кажеш на Господаря Рал — засмя се той.
Загаси набързо огъня и се качи на капрата.
Той и помагаше безкористно, вярвайки, че не рискува много. Дженсън не смееше и да си помисли какво биха му сторили, ако разберат, че помага на дъщерята на Мрачния Рал. Той си мислеше, че се поставя в услуга на Господаря Рал, а всъщност правеше точно обратното, без да си дава сметка за опасността, на която се излага.
А нещата бяха далеч от развръзката — краят тепърва предстоеше.
Въпреки страха и, че се връщат в леговището на преследвача и, болезнената неизвестност на бъдещето, разочарованието от неполучената помощ, на която толкова се бе надявала, разтърсващите новини, които бе научила от Алтея, студа, превръщащ дрехите и в ледени кори, и подскачащата каруца Дженсън заспа почти моментално.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
СЕДНАЛА НА КАПРАТА, Дженсън наблюдаваше приближаването на огромното плато. Утринното слънце огряваше врязаните в небесата стени на Народния дворец, обливайки ги в пастелни тонове. Макар да нямаше вятър, бе смразяващо студено. След вонящото на разложено блато сухата и крепка миризма на камъни и открити пространства бе песен за душата и.
Разтри челото си с пръсти, за да потисне ужасното главоболие. Том бе препускал цяла нощ, докато тя спеше в подскачащата каруца, но сънят не бе нито здрав, нито достатъчно дълъг. Но все пак беше нещо. И бяха успели да се върнат.
— Жалко, че Господарят Рал не е тук.
Думите му я изтръгнаха грубо от мислите и. Тя отвори очи.
— Моля?
— Господарят Рал. — Том посочи на юг. — Жалко, че не е тук, за да ти помогне.
Ръката му сочеше към Стария свят. Майката на Дженсън и бе споменавала за връзката на всички Д’Харанци с техния Господар Рал. Посредством някаква древна магия те можеха да усещат къде се намира Господарят Рал. Въпреки че у различните хора силата на тази връзка се проявяваше с различна сила, тя неизменно присъстваше във всички поданици на страната.
Какво печели Господарят Рал от тази връзка, Дженсън нямаше представа. Възприемаше я като поредния хомот, поставен на горките Д’Харанци. В случая на майка и обаче тази връзка им бе помагала да избягват от хватките на Мрачния Рал.
Дженсън знаеше за тази връзка от описанията на майка си, но поради някаква причина самата тя никога не я беше изпитвала. Може би в нея тя беше толкова слаба, както при някои Д’Харанци, че не можеше да я почувства. Майка и твърдеше, че няма никакво отношение към степента на преданост към Господаря Рал, че това е просто магическа нишка и като такава се управлява от критерии, различаващи се от чувствата и към този човек.