— Свалете моста — рече тя, преди онзи да е успял да зададе въпроса си.
Сержантът огледа дръжката на ножа, после вдигна очи към нейните.
— По каква работа?
Себастиан я бе учил да блъфира. Беше и доказал, че всъщност го е правила през целия си живот и следователно се е превърнало в нещо естествено за нея. Сега трябва да е убедителна, ако иска да спаси Себастиан и самата тя да се измъкне жива. Колкото и бясно да биеше сърцето и, погледна мъжа с празен, но категоричен поглед.
— По работа на Господаря Рал. Свалете моста.
Помисли си, че войникът остана изненадан от тона и или че се разтревожи от неочакваните думи. Усети напрежението да се покачва, тялото му да се напряга. Въпреки всичко сержантът не помръдна.
— Нужно ми е малко повече от това, госпожо.
Дженсън завъртя ножа между пръстите си, лъснатото му острие проблесна на слънцето, след миг дръжката застина отново пред очите на мъжа — с релефната буква „Р“ нагоре. С категорично движение тя свали качулката от главата си и дългата и червена коса плисна върху раменете и пред очите на всички. В очите им видя, че са разбрали намека и.
— Знам, че изпълнявате задълженията си — смразяващо спокойно изрече тя. — Но и аз имам своите. Изпълнявам официална заръка на Господаря Рал. Сигурна съм, че разбирате колко би се ядосал той, ако разбере, че съм обсъждала делата му с всеки, който ме е попитал. Е, нямам намерение да го правя, но мога да ви кажа, че ако не беше въпрос на живот и смърт, нямаше да съм тук. Губите ценното ми време, сержант. А сега свалете моста.
— Бихте ли ми казали името си, госпожо?
Дженсън се надвеси пред Том, за да може да изгледа в упор сержанта.
— Ако не свалите моста, уважаеми, при това веднага, за винаги ще запомните името ми като Големите неприятности, изпратени лично от Господаря Рал.
Сержантът, заобиколен от няколко десетки войници, въоръжени с пики, лъкове, мечове и томахавки, не трепна. Погледът му се спря върху Том.
— А ти каква роля играеш?
Той сви рамене.
— Просто я возя. На ваше място, сержант, не бих бавил дамата.
— Нима?
— Определено — категорично отвърна Том.
Сержантът се вгледа продължително и изпитателно в Том. Накрая отново се обърна към Дженсън и махна с ръка към един от хората си да свали моста. Дженсън посочи с ножа си към Двореца.
— Как да намеря мястото, където държим затворниците?
Веригите задрънчаха, мостът тръгна надолу. Сержантът пак се обърна към нея.
— Питайте стражите горе. Ще ви упътят.
— Благодаря — рече Дженсън с тон, обявяващ края на разговора им, и се настани на капрата с изправен гръб и устремен напред поглед в очакване мостът да падне над пропастта. Веднага щом той се изравни със земята, сержантът им даде знак да тръгват. Том кимна в знак на благодарност и дръпна юздите.
Ако искаше да успее, Дженсън трябваше да изиграе ролята си докрай. Установи, че в представлението и участва и съвсем истинският и гняв. Но остана леко объркана от факта, че Том също допринесе за успеха на блъфа и. Той нямаше вечно да е до нея. Реши, че ще е разумно да даде воля на гнева си и при срещата с другите стражи.
— Искаш да отидеш при затворниците, така ли? — попита Том.
Тя се сети, че никога не му бе споменавала защо трябва да се върне в Двореца.
— Да. Задържаха един човек по грешка. Идвам да се погрижа да го освободят.
Том попридърпа юздите, за да вземат един завой.
— Питай за капитан Лърнър — рече след малко.
Дженсън го погледна, изненадана, че вместо да я разубеждава, и бе казал име.
— Приятел ли ти е?
Том направляваше юздите с лекота и прецизност, водейки каруцата умело през завоите.
Едва ли бих могъл да го нарека приятел. По-скоро съм имал вземане-даване с него.
— Вино?
Том се усмихна.
— Не, други неща.
Очевидно нямаше намерение да уточнява. Продължиха да се изкачват по пътя и Дженсън се вгледа в просналите се в краката им полета Азрит и далечните планини. Някъде отвъд полетата, отвъд планините бе нейната свобода.
Наближиха масивната порта на външната стена на Двореца и пътят стана равен. Стражите ги пуснаха, без да ги спират и подсвирнаха по странен начин на невидимите си колеги зад вътрешните стени. Дженсън разбра, че пристигането им е било очаквано.
Минаха по късия тунел през стената и тя едва сдържа възклицанието си. Бяха вътре. От двете страни на оградения с жив плет път, лъкатушещ към насечен на стъпала хълм по-нататък, се бяха ширнали ливади. Беше пълно с войници в красиви кожени униформи с метални ризници, наметнати с вълнени туники. Много от тях бяха подредени в шпалир от двете страни на пътя и стояха мирно, пиките им допираха земята под точно определен ъгъл. Тук не се мотаеха хора без работа. Нищо, идващо по пътя, не можеше да ги изненада.