Мъжът в бяло хвърли бърз поглед назад и заслиза по една каменна стълба. Между напуканата боя на перилата се бе наслоил ръждив прах. Неудобно стръмната стълба се виеше надолу, докато стигне до коридор, осветен от призрачната светлина на факли в ниски поставки на земята, а не от лампи с отражатели, които осветяваха пътя им на по-горните етажи.
В дъното на коридора ги чакаха двамината, които бяха избързали напред. Под гредите на ниския таван се стелеше дим, мястото вонеше на горящ катран. Дженсън видя от устата и да излиза струйка пара, открояваща се на студения въздух. Усети с цялата си същност колко надълбоко бяха слезли в Двореца. За миг я обзе неприятният спомен за това какво е да си в мрачните, бездънни води на блатото. В недрата на Двореца почувства подобно напрежение в гърдите си, представи си гигантската тежест, легнала отгоре и.
Вдясно по мрачния каменен коридор сякаш мярна отстоящи на равномерно разстояние една от друга врати. В някои от малките решетъчни прозорчета се бяха вкопчили пръсти. Някъде в далечината отекна суха кашлица. Обърна се в посоката, откъдето и се стори, че идва, и изпита усещането, че тук хората биваха изпращани не за да излежат наказанието си, а за да умрат.
Пред вратата от ковано желязо, преграждаща левия коридор, стоеше едър мъж, разтворил крака, сключил ръце на кръста, вдигнал високо глава. Държанието му, едрият му ръст, начинът, по който пронизителните му очи се впиха в нея, я накараха да затаи дъх.
Искаше да избяга. Какво я бе накарало да си помисли, че може да се справи? В крайна сметка коя е тя? Никой.
Алтея и беше казала, че не е вярно, че от нея зависи да е някой или никой. Де да имаше толкова увереност в собствените си сили, колкото влагаше в нея Алтея.
Без да откъсва очи от Дженсън, мъжът в бяла роба протегна ръка към едрия мъжага.
— Капитан Лърнър, както пожелахте. — Обърна се към капитана и с другата си ръка посочи Дженсън. — Персонална поръчка от Господаря Рал — поне така твърди.
Капитанът се усмихна мрачно на другия.
— Благодаря ви — обърна се Дженсън към ескортиращите я войници. — Това е всичко.
Мъжът в бяло понечи да каже нещо, после, видял погледа и, размисли и сведе глава. Разтворил ръце към войниците и двамата си придружители, ги подкара към изхода като квачка пилците си.
— Търся човек, за когото разбрах, че е затворен тук — обърна се тя към едрия мъж пред вратата.
— По каква причина?
— Някой е оплел конците. Заловен е по грешка.
— Кой казва, че е грешка?
Дженсън извади ножа от ножницата и като го хвана за острието, небрежно подаде на мъжа дръжката с релефната буква „Р“.
— Аз.
Ледените му очи мигновено фиксираха символа, но тялото му не помръдна — продължаваше да запречва входа към коридора отвъд. Дженсън превъртя ножа в ръцете си, хвана го за дръжката и с лекота го пъхна в ножницата.
— И аз имах такъв — рече той и кимна към прибрания в ножницата нож. — Преди няколко години.
— Но вече не? — Тя леко натисна капачето, докато щракне.
— Звукът отекна в мрака зад нея.
Той сви рамене.
— Уморително е непрекъснато да рискуваш живота си за Господаря Рал.
Дженсън се стресна да не би мъжът да я попита нещо за Господаря Рал, въпрос, чийто очевиден отговор да не знае. Не биваше да го допуска.
— Значи си служил при Мрачния Рал, това е било преди да постъпя на служба. Сигурно е било голяма чест да го познаваш.
— Ти очевидно не знаеш нищо за него.
Провал, каза си, издъни се на първия тест. Беше изходила от презумпцията, че всеки подчинен би следвало да е верен на господаря си. Не позна.
Капитан Лърнър извърна глава и се изхрачи. Погледна я предизвикателно.
— Мрачният Рал е извратено копеле. С удоволствие бих го намушкал със собствения му нож и бих завъртял острието в пълен кръг.
Въпреки напрежението Дженсън успя да запази самообладание.
— И защо не го стори?
— Когато целият свят е луд, какъв смисъл има да се държиш като нормален? Накрая им казах, че се чувствам стар и се хванах на работа тук долу. Някой доста по-добър от мен най-сетне успя да прати Мрачния Рал при Пазителя. — Неочакваната новина я свари неподготвена. Не можеше да прецени дали човекът наистина мрази Мрачния Рал, или говори така пред нея, за да демонстрира преданост към новия Господар Рал — Ричард, който беше убил баща си и се бе възкачил на трона. Опита се да се окопити, без да покаже смущението си.
— Том беше прав — никак не си глупав. Явно е знаел какво говори.
Капитанът се засмя със спонтанен, дълбок, бълбукащ смях, който най-неочаквано накара и Дженсън да се усмихне — някак не и се връзваше да види подобна реакция у човек, който иначе приличаше на пръв приятел на самата смърт.