— Том винаги знае какво говори. — Удари юмрук в гърди те си за поздрав. Лицето му светна в добродушна усмивка.
Том отново и бе помогнал.
Дженсън повтори жеста му и явно не сбърка.
— Аз съм Дженсън.
— Приятно ми е, Дженсън. — Той въздъхна. — Може би, ако познавах новия Господар Рал като теб, щях и аз да съм на служба. Но вече се отказах и слязох тук долу. Новият Господар Рал промени всичко — преобърна правилата. Както гледам, май е преобърнал и целия свят.
Дженсън се боеше да не навлезе в опасни води. Нямаше представа какво има предвид той и не знаеше какво да му отговори. Просто кимна и премина на въпроса — причината, довела я тук.
— Разбирам защо Том твърдеше, че ти си човекът, който ми трябва.
— Какво има, Дженсън?
Тя въздъхна дълбоко, уж с облекчение, а всъщност, за да се подготви. Беше премислила какви ли не варианти. Всякакви подходи.
— Знаеш, че човек на нашата служба не може винаги да обяснява какво върши и кой е.
Капитан Лърнър кимна.
— Разбира се.
Дженсън скръсти ръце, положи усилие да изглежда спокойна, въпреки че сърцето и щеше да се пръсне. Най-трудното вече го каза — и предположението и се оказа вярно.
— Та така, един човек работеше за мен. Чух, че е заловен. Което не ме изненадва. Такъв като него лесно се забелязва сред тълпата. Но точно това ни бе нужно за мисията, която изпълнявахме. За жалост стражите явно също са го забелязали. Заради мисията и хората, с които се занимавахме, той бе тежко въоръжен и явно това е разтревожило войниците, които са го заловили. Това му бе първото идване в Двореца, така че нямаше как да знае на кого може да има вяра. Освен това работата ни е да преследваме предатели.
Капитанът замислено разтърка брадичката си.
— Предатели? В Двореца?
— Не знаем със сигурност. Подозираме, че има внедрени врагове — точно тях преследваме. Така че не можем да имаме доверие никому. Ако някой, който не трябва, разбере за него, целият ни екип ще бъде изложен на опасност. Предполагам, че дори не ви е казал истинското си име — Себастиан.
При опасността, на която сме изложени, той знае, че колкото по-малко говори, толкова по-малък е рискът за другите в екипа.
Той се огледа, очевидно заинтригуван от историята и.
— Не, нямаме затворник, който да се е нарекъл с това име. — Смръщи чело, очевидно замислен. — Как изглежда?
— Няколко години по-възрастен от мен, сини очи, къса бяла коса.
Капитанът веднага разпозна описанието.
— Този бил значи.
— Май информацията ми е вярна — при вас е.
Искаше и се да хване човека за униформата и да го разтърси. Да го попита дали са измъчвали Себастиан. Да му изкрещи да го пусне.
— Да, при нас е. Ако това е човекът, за когото говориш, е при нас. Поне според описанието ти.
— Добре. Трябва ми. Имам спешна задача за него. Не мога да си позволя закъснение. Трябва да тръгнем веднага, преди да сме изпуснали следата. Ще е добре да не се разгласява много за освобождаването му. Трябва да се измъкнем с възможно най-малко шум, с възможно най-малко съприкосновения с войниците. Част от враговете може вече да са успели да се внедрят в армията.
Капитан Лърнър скръсти ръце и се наведе към нея, погледна я така, както големият брат гледа малката си сестричка.
— Сигурна ли си, че той е един от хората ти, Дженсън?
Тя се боеше да не преиграва.
— Той беше специално избран за тази мисия, за да не може никой да заподозре, че е един от нас. Като го гледаш, никога не би предположил. Себастиан е доказал способностите си да прониква сред заговорниците, без никой от тях да усети, че той е на наша страна.
— Но дали си сигурна в предаността му? В това, че няма намерение да навреди на Господаря Рал?
— Себастиан е един от нас — това мога да ти кажа. Но не мога да бъда сигурна, че този, когото сте хванали, е моят Себастиан. За да ти кажа със сигурност, трябва да го видя. Защо питаш?
Капитанът се взря в мрака и поклати глава.
— Не знам. Прекарал съм много години в служба с този нож, както теб сега, бил съм на места, където не е било възможно да го нося, за да не бъде разобличена самоличността ми. Излишно е да ти казвам, че близостта до толкова много опасни ситуации създава някакво усещане за хората. Има нещо в този приятел с бялата коса, от което моята коса настръхва.
Дженсън не знаеше какво да каже. Капитанът беше два пъти по-едър от Себастиан, така че едва ли физическата сила на затворника го бе смутила. Разбира се, ръстът никога не е категоричен индикатор за заплаха. Дженсън например би могла да победи капитана в схватка с нож. Може би капитанът усещаше колко опасен може да бъде Себастиан със своите оръжия. Капитан Лърнър не бе пропуснал да забележи лекотата, с която Дженсън борави с ножа си.