Вероятно човекът беше разбрал по някои дребни детайли, че Себастиан не е Д’Харанец. Това би създало проблеми, но Дженсън го бе предвидила.
— Том още ли има проблеми? — попита мъжът.
— О, нали го знаеш. Продава вино, Джо и Клейтън му помагат.
Капитанът я изгледа невярващо.
— Том и братята му? Продават вино? — Поклати глава и усмивката грейна на лицето му. — Какво ли е намислил всъщност?
Дженсън сви рамене.
— Е, това, разбира се, е само временно. Тримата пътуват, купуват разни неща и ги препродават тук.
Онзи се засмя и я тупна по рамото.
— Явно така иска да разправят. Нищо чудно, че ти има доверие.
Дженсън остана напълно изумена и отчаяно търсеше начин да прекрати тази дискусия на тема Том, за да не бъде разобличена. Всъщност изобщо не познаваше Том, докато този човек явно го познаваше.
— Най-добре е да видя затворника. Ако е Себастиан, ще му издърпам ушите и ще го пратя да си върши работата.
— Добре — кимна твърдо капитанът. — Ако е твоят човек, поне най-накрая ще разбера как се казва. — Той се обърна към вратата от ковано желязо и затършува за ключ в джоба си. — Ако е той, е голям късметлия, че го намери, преди някоя от онези жени в червено да се е появила, за да го разпитва. Защото тогава щеше да си каже и майчиното мляко. Щеше да си спести много неприятности, ако в самото начало ни беше казал за какво става въпрос.
Дженсън едва не подскочи от радост, когато разбра, че Себастиан не е бил измъчван от Морещиците.
— Когато изпълняваш мисия на Господаря Рал, си държиш устата затворена — отсече тя. — Себастиан знае цената на работата ни.
Капитанът изсумтя в знак на съгласие и отключи вратата. Резето прещрака с екот.
— За този Господар Рал съм готов да си държа устата затворена — пък дори да ме разпитва Морещица. Но ти го познаваш по-добре от мен, така че не е нужно да ти го казвам.
Дженсън не разбра какво има предвид капитанът, но не смяташе да задава въпроси. Лърнър подпря вратата с рамо и тя бавно се отвори, разкривайки дълъг коридор, осветен от няколко свещника. От двете страни имаше редица тесни врати с решетъчни прозорчета. Докато минаваха покрай вратите, към тях се протягаха десетки молещи, настоятелни ръце. От сенките се носеха клетви и ругатни. По ръцете и гласове Дженсън прецени, че във всяка килия има поне по десетина човека.
Тя следваше капитана към недрата на зандана. Когато затворниците видяха, че по коридора върви жена, я обсипаха с нецензурни подмятания. Не беше очаквала такива похотливи и вулгарни обръщения, такъв подигравателен смях. Успя да сложи на лицето си маска на спокойствие, зад която скри всичките си страхове и чувства.
Капитан Лърнър вървеше точно по средата на коридора и от време на време замахваше към някоя протегната ръка.
— Пази се! — предупреди я той.
Дженсън тъкмо се канеше да пита от какво, когато някой хвърли срещу нея лигава топка, но вместо целта си уцели отсрещната стена. Дженсън с ужас видя, че са я замеряли с купчина лайна. Последва канонада от удари. Дженсън трябваше да прикляква и да се извива встрани, за да ги избегне. Капитанът рязко изрита вратата на един от мъжете, който тъкмо се канеше да хвърли нова шепа. Трясъкът подейства като предупредителен гонг и повечето мъже се оттеглиха навътре в килиите си. Едва когато се увери, че предупреждението му е прието, капитанът продължи.
Дженсън не можа да се въздържи да не попита шепнешком.
— В какво са обвинени?
Капитанът я погледна през рамо.
— В какво ли не. Убийства, изнасилвания, такива неща. Има и шпиони — като тези, които преследваш.
Вонята я задушаваше. Неприкритата омраза на затворниците беше обяснима, но колкото и да симпатизираше на пленниците на Господаря Рал, на хората, борещи се против неговото жестоко управление, поведението им само доказваше извратената им същност. Дженсън вървеше по петите на капитан Лърнър, който зави по един страничен коридор.
От една ниша в стената взе лампа, която запали от близкия свещник. От това не стана много по-светло, може би само по-страховито. С ужас си представи как я разкриват и я затварят тук долу. В главата и се загнезди мисълта, че може да я хвърлят в килия с мъже като тези. Знаеше какво ще и сторят. Наложи се да си напомни да забави дишането си.
Стигнаха до друга врата, която капитанът отключи. Озоваха се в нисък коридор с много повече врати от двете страни. Предположи, че това са единичните килии. От едно прозорче се стрелна мръсна, разранена ръка и я сграбчи за наметалото. Дженсън се освободи и продължи напред.