Капитанът отключи поредната врата в дъното на коридора и влязоха в още по-тесен тунел, колкото да мине един човек. Приличаше на цепнатина в скалата. Дженсън усети как я побиват тръпки. Тук нямаше протегнати молещи ръце. Капитанът спря и вдигна лампата, за да надникне в малката дупка на една врата вдясно. Доволен от гледката, подаде лампата на Дженсън и отключи вратата.
— Специалните затворници са в това отделение — обясни той.
Трябваше да натисне с две ръце и с цялата си сила, за да отвори вратата, която подаде със скърцане. Дженсън с изненада се озова в малка празна стаичка, в дъното на която имаше друга врата. Това обясняваше защо в предния коридор не се протягаха ръце. Килиите имаха двойни врати, за да затруднят допълнително евентуален опит за бягство. След като отключи и втората врата, взе обратно лампата.
Едрият мъжага се наведе и потъна в малкия отвор, протегнал ръката с лампата напред. За миг Дженсън се озова сама в тъмнината. В следващия миг той се обърна и и подаде ръка, осветявайки прага. Тя пое протегнатата огромна ръка и влезе в килията. Беше по-голяма, отколкото си я представяше, явно издълбана в масивната скала под платото. Дълбоките прорези в стената свидетелстваха за трудността, с която бе осъществено това начинание. Никой не би могъл да избяга от тъй добре охраняван затвор.
На пейката, издялана в отсрещната стена, седеше Себастиан. Сините му очи се вкопчиха в нея от секундата, в която тя прекрачи прага. В тях се четеше непреодолимият му копнеж да излезе навън. Въпреки това той не показа чувствата си и не каза нищо. От поведението му никой не би разбрал, че двамата се познават.
Себастиан беше сгънал прилежно наметалото си върху твърдия камък, за да го използва за възглавница. Наблизо имаше чаша вода. Дрехите му бяха изрядни, не личеше да е бил малтретиран.
Беше чудесно да види отново лицето му, очите му, щръкналата бяла коса. Себастиан облиза устни — тези устни, с които толкова често и се бе усмихвал. Сега обаче не посмя да го стори. Дженсън се оказа права. Изпита непреодолимо желание да се хвърли към него, да го прегърне, да завие от щастие, че го вижда жив и здрав.
Капитанът посочи към него с лампата.
— Той ли е?
— Да, капитане.
Тя пристъпи напред, очите на Себастиан не се отделяха от нея. Замлъкна, за да е сигурна, че гласът няма да и изневери.
— Всичко е наред, Себастиан, капитан Лърнър знае, че си част от екипа ми. — Потупа дръжката на ножа си. — Можеш да му имаш доверие — ще запази тайната на самоличността ти.
Капитан Лърнър протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Себастиан. Съжалявам за объркването. Нямахме представа кой си. Дженсън ни каза за мисията ви. Някога и аз бях като нея и разбирам, че е важно всичко да остане в тайна.
Себастиан се изправи и пое протегнатата ръка на капитана.
— Всичко е наред, капитане. Не мога да виня нашите хора, задето си вършат добре работата.
Себастиан не знаеше какъв е планът и. Явно очакваше от нея да го води. Тя махна нетърпеливо с ръка и зададе въпрос, на който знаеше, че той не би могъл да има отговор. Надяваше се по този начин да му подскаже какъв отговор очаква.
— Успя ли да влезеш в контакт с изменниците, преди да те заловят нашите стражи? Запозна ли се с някой от тях, за да спечелиш доверието им? Удаде ли ти се възможност да разбереш поне някакви имена?
Себастиан пое зададената му посока и въздъхна убедително.
— Съжалявам, не. Стражите ме арестуваха веднага след пристигането ми. Не успях да сторя нищо. — Заби поглед в земята. — Съжалявам.
Очите на капитан Лърнър шареха между двамата. Дженсън продължи със сдържан гняв в гласа:
— Не мога да виня стражите, задето не си позволяват да поемат излишни рискове на територията на Двореца. Но вече е време да вървим. Имам известен напредък в разследването и създадох някои важни нови връзки. Нямаме време за губене. Тези хора действат много внимателно и искам да се свържеш с тях. Доколкото ги опознах, за нищо на света не биха се оставили на жена — биха възприели погрешно желанието ми да вляза в контакт с тях. Така че тази задача се пада на теб. Заложила съм нови капани.
Себастиан кимаше през цялото време, сякаш прекрасно знаеше за какво става въпрос.
— Добре.
Капитанът посочи към изхода.
— Тогава да се махаме оттук.
Себастиан последва Дженсън, но на прага се обърна.
— Ще са ми нужни оръжията ми, капитане. И всичките пари, които имах в кесията. Това са пари на Господаря Рал. Необходими са ми, за да изпълня мисията му.
— Всичко е у мен. Нищо не липсва — имаш думата ми.