Когато всички излязоха и се събраха в тясното преддверие, капитанът дръпна вратата и заключи. Лампата беше у него, така че Себастиан и Дженсън го изчакаха. Тя понечи да тръгне, но капитанът се пресегна през Себастиан и я спря за ръката.
Дженсън замръзна на място, не смееше да си поеме дъх. Усети как ръката на Себастиан се плъзва към ножа и.
— Вярно ли е това, което говорят хората? — попита пазачът.
Дженсън го погледна право в очите.
— Какво имаш предвид?
— Ами това за Господаря Рал, дето бил по-различен. Слушал съм приказки от хора, които са го срещали, били са се редом с него. Разправят как върти онзи свой меч, как се бие и изобщо. Но най-вече ги е впечатлил човекът у него.
Вярно ли е това, което казват?
Дженсън нямаше представа какво има предвид капитанът. Страхуваше се да помръдне, да продума. Не знаеше какво се очаква да отговори. Нямаше представа какво говорят хората, особено Д’Харанските войници, за новия Господар Рал.
Знаеше, че двамата със Себастиан могат да се справят с капитана. Имаха на своя страна предимството на изненадата. Себастиан, с ръка върху ножа и, явно си мислеше същото.
Но после трябваше да се измъкнат от Двореца. Ако го убиеха, тялото му най-вероятно щеше да бъде открито не след дълго. Д’Харанските войници бяха всичко друго, но не и разпуснати. Дори бегълците да скрият мъртвия капитан, при вечерната проверка на затворниците щеше да се установи липсата на Себастиан. И тогава шансовете им за бягство щяха да намалеят значително.
Освен това Дженсън едва ли би могла да убие този човек. Въпреки че беше Д’Харански офицер, не изпитваше лоши чувства към него. Виждаше и се почтен човек, не някакво чудовище. Том го харесваше, а и капитанът уважаваше Том. Да пронижат човек, който възнамерява да ги убие, е едно. Това е съвсем друго. Не може да го направи.
— Готови сме да пожертваме живота си за този човек — разпалено произнесе Себастиан. — Бих предпочел да ме измъчваш и убиеш, преди да кажа и дума, която би го застрашила.
— Аз също съм посветила живота си на Господаря Рал — добави тихо Дженсън. — Дори го сънувам.
Не лъжеше, просто в думите и беше вложен по-друг смисъл. Капитанът се усмихна и отпусна ръката и с изражение на вътрешно задоволство.
Дженсън усети как ръката на Себастиан отпуска ножа и.
— Значи всичко е ясно — рече капитанът в полумрака. — Служих доста години. Вече бях загубил надежда, че подобно нещо е възможно. — Поколеба се, след малко продължи: — А жена му? Наистина ли е Изповедник, както се говори? Чувал съм какво ли не за Изповедниците, но нямам представа дали слуховете са верни.
Жена? Дженсън не знаеше, че Господарят Рал има жена. Не можеше да си го представи в такава светлина, нито пък смееше да мисли що за човек би била тази жена, която ще се омъжи за него. Всъщност не можеше да си обясни дори защо мъж като Господаря Рал, който можеше да има всяка жена, която пожелае, и после да я захвърли, би си създал главоболието да си избира съпруга.
„Изповедник“ също не и говореше нищо, но звучеше някак застрашително.
— Съжалявам, не съм я виждала.
— Нито пък аз — добави Себастиан. — Но и за нея съм чувал същите неща като теб.
Капитанът се усмихна отнесено.
— Щастлив съм да доживея Господар Рал като него най-сетне да поеме управлението на Д’Хара и да я води така, както би следвало.
Дженсън пак понечи да тръгне напред, притеснена от думите на капитана, разтревожена от факта, че му се нрави идеята новият Господар Рал да завладее и подчини целия свят на Д’Хара.
Дженсън нямаше търпение да напусне затвора и Двореца.
Тримата прекосиха с енергични крачки криволичещите коридори на подземията, минаха през железните врати и протегнатите ръце на затворниците. Този път капитанът изръмжа нещо сърдито и онези притихнаха.
Щом стигнаха до последната врата преди стълбището за нагоре, спряха рязко. Пред тях стоеше висока красавица с руса плитка, сплетена на гърба. Погледът в очите и бе като светкавица, която дебне да избухне всеки миг.
Беше облечена в червено.
Можеше да бъде само едно — Морещица.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ЖЕНАТА БЕ СКРЪСТИЛА НЕБРЕЖНО РЪЦЕ на гърба си. Изразът на лицето и обаче далеч не беше небрежен. Пристъпи напред като смъртоносен гръмотевичен облак.
По тялото на Дженсън пробягаха иглички, мъхът на тила и настръхна. Жената ги обиколи бавно, с премерена, сигурна крачка — като ястреб, наблюдаващ мишка. Дженсън забеляза Агнела, оръжието на Морещиците, да виси от изящна верижка на дясната и китка. Макар да знаеше, че е опасно оръжие, и заприлича на най-обикновена кожена палка с дължина около педя.